Организацията „Amnesty International“ е предоставили информация, че огромен брой чужди граждани, които са отишли в Хонг Конг, за да си намерят работа, в действителност, са станали роби на новите си господари.
В рисковите групи попадат индонезийски жени, които работят в домовете на заможни хора в Хонг Конг, като готвачи или камериерки. Доста често, гражданин на Индонезия са изложени не само психологическо, но и физическо насилие.
Като допълнение, агенциите по заетостта конфискуват документите на индонезийци и ги карат да платят огромни суми, за да им помогнат при намиране на работа.
Скоро съдът в Хонг Конг лиши от свобода съпружеска двойка, която е издевателствала на прислугата си. В това се включва постоянен побой и мъчения с използване на гореща ютия.
Странното е, че властите на Хонг Конг и Индонезия не бързат да направят нещо, за разрешаване на проблема.
В случая, би трябвало да добавя и за незаконния трафик на момичета и младежи, които се привличат на работа в чужбина. Вярно е някои се устройват добре, но има и такива, които работят повече от 14 часа в денонощие или са използвани за донори на органи за трансплантация.

Никога не съм си мислила, че познатите подправки и сосове, които използваме за готвене, изглеждат така необичайно като растения.
Вземете например черния пипер.
Плода расте на лиана. Родното му място е Индия, но днес се отглежда в много страни с тропически климат.
Негов основен износител е Индонезия.
Преди да узрее зрънцата на черният пипер са зелени. След това стават червени, жълти или тъмно кафяви.
Познатата ни подправка „черен пипер“ се състои от неузрели изсушени плодове на растението, които са богати на витамин С.

Би било подвеждащо да се мисли, че невежеството сред политиците е свойствено само за миналите епохи.
След Втората световна война в Африка и Азия възникнали държави начело, на които стояли хора, които умеят да стрелят и да командват по времена битка, но изобщо не са наясно с тънкостите на икономиката и политиката. Дори някои не се стремят да скрият това.
Например, министърът на финансите на Индонезия Сухарто казвал:
– Аз абсолютно нищо не разбирам от икономика, за това съм идеалния министър на нашата република. Когато тя правеше първите си крачки, аз бях първия й касиер. Тогава давах йени на килограм. Сега, всъщност, правя същото, но само с наша валута.

Ние често говорим колко опасни са нашите пътища, за хората като цяло и за децата в частност. Но това е нищо. Ако погледнем как учениците отиват на училище в редица не много развити страни, ще настръхнем.

В Индонезия учениците живеещи в едно село, трябва всеки ден до училището да „ходят“ по кабелен път. Той се намира на 10 метра над реката. След това се движат още седем километра през гората.

Не е лесно и на техните връстници от едно друго село, които трябва да преодоляват път през счупен мост. Може да се възползват и от напълно нормален мост, но трябва да обиколят малко и да вървят допълнително един час. Учениците избират по-опасния път, но и по-краткия.

Къде гледат родителите?

Филипинските малчугани част от пътя до училище преодоляват като плуват на гуми от каучук.

Във Виетнам учениците от района Мин Хоа буквално плуват до училище.

Труден е пътят към знанието и за децата от една китайска провинция. Те трябва да се движат по тънка линия в скалата, надвесена над буйна река. Има и по-безопасни пътища, но за тях се изисква повече време, почти два часа. Обикновено учениците избират по-краткия път. Понякога ги съпровожда директорът на училището.

Какво кара тези деца да преодоляват толкова трудности всеки ден по пътя към училището? Ние имаме много по-добри условия, а учим ли наистина?

Азбуката на яванският език, които е роден език на повече от 75 милиона човека в Индонезия, може да се прочете като стихотворение.
В превод то означава:
“ Двама посланици,
изпълнени с омраза един към друг.
Те се били с равни сили
и сега тук лежат два трупа.“
Това е една от историите на легендарния крал Аджи Сака, които е допринесъл за цивилизоването на остров Ява.
Двама от неговите слуги загинали поради различно тълкуване на заповедта му.