По време на Френската революция пред съда на революционния трибунал бил доведен някой си де Сен Сир.
Председателят попитал подсъдимия за неговото име и фамилия.
– Името ми е де Сен Сир, – отговорил подсъдимият.
Частицата де означавала, че човекът произхожда от благородно семейство
– Няма повече благородници, – възразил председателят.
– В такъв случай, аз съм Сен Сир.
Тъй като произношението на думата „свят“ е близка до „Сен“, то трябвало подсъдимият да се откаже и от тази част на името си.
– Така, че аз просто съм Сир.
А така се обръщали по това време към членовете на кралското семейство.
– Кралството със всичките си титли падна за винаги.
Подсъдимият трябвало да признае, че той няма фамилия и не е обект на закона.
– Аз съм нещо различно, като абстракция, – заявил Сен Сир. – Вие няма да намерите закон, наказващ абстрактна идея. Тогава трябва да ме оправдаете.
Озадаченият трубунал признал подсъдимия за невинен, от които се получи следното изречение:
“ На гражданинът Абстракция се предлага в бъдеще да си избере републиканско име, ако иска да не си навлича по-нататъшни подозрения“.

След няколко неудачни опита Мина нацяло се отчая, че някога ще срещне голямата си любов, но реши да опита и това.
На Нова година написа голямото си желание на лист хартия, въпреки че не хранепе големи надежди.
Точно за нова година се събра със цялото си семейство около празничната трапеза. Когато часовникът удари 12 часа, тя отново си пожела съпруг, макар и да не се надяваше на чудо.
От тогава измина половин година. Тя съвсем забрави за своето желание. В средата на деня по електроната си поща Мина получи странно писмо. Там пишеше:
„Ще се съгласите ли да приемете подарък следващия петък в шест часа вечерта?“
„Вероятно е някаква грешка, – помисли си тя“.
Странно, но в писмото беше посочено нейното име и фамилия.
Тя се опита да си спомни, кой и какво ѝ беше обещал, но за нищо подобно не се сети.
Мина позвъни на посочения в края на писмото телефон. Отговори ѝ приятен мъжки глас.
– Услуги за доставяне на цветя.
– Извинете, но тук получих странно писмо по електроната си поща…..
– Един момент сега ще проверя…… да на ваше име има поръчка, щом не сте се обаждали не мога да ви кажа нищо по въпроса…
Мина съвсем не познаваше мъжът на телефона, но поговори с него близо час. С нея той разговаряше леко и непринудено. Към края на разговора Мина имаше чувство, че познава Станчо от хиляда години.
Така и не се разбра кой е дал поръчката, но Станчо обеща да звънне на другия ден след като изясни нещата.
Мина с нетърпение очакваше неговото обаждане. Когато ѝ звънна Станчо ѝ обясни:
– Съжалявам, наистина е станала някаква грешка.
Мина много се огорчи, защото разбираше, че това е последния ѝ разговор със Станчо.
На другия ден той отново и позвъни и тя много се зарадва.
– Извинете, не искам да се натрапвам, но вие много ми харесахте, не искате ли да се видим някъде?
Срещата им беше върховна. Те се разхождаха из парка, ядоха сладолед. Дори и дъжда не им попречи. Станчо я спечели със своето внимание и любезност.
От тогава не се разделяха, а вечерите прекарваха заедно. В средата на лятото сключиха брак и сега от година и половина живят щастливи изпълнени с любов и грижа един към друг.
В очакване на Новата година, тя си спомни за желанието, което бе написала на лисчето преди две години.
„Трябва само да вярвам, когато си пожелае следващата година, да ни се роди син или дъщеря – помисли си тя и се усмихна“.

На 5 декември 1909 г. на брега на Черна река в Петербург се състоял дуел между Николай Гумильов и Максимилиан Волошин. Нито един от поетите не пострадал, но дуела е влязъл в руската история на дуелите заради комичната си причина …
Седейки на чаша чай, двамата добри приятели Максимилиан Волошин и Елизабет Дмитриева решели да позабавляват публиката. Те написали няколко портични произведения и ги публикували под испанското име Черубин де Габриак.
Почитателите на поезията била във възторг, те искали не само продължение на написаното, но и да се запознаят с прекрасната поетеса. Мистериозната испанка не бързала да се покаже на света, но продължавала да публикува свои произведения, които читателската аудитория очаквала с нетърпение.
Един от най-нетърпеливите бил поетът Николай Гумильов. Той се влюбил в непознатата поетеса, четейки стиховете ѝ. Волошин и Дмитриева, се смилили над него и му разкрили истината.
Реакцията на Гумильов била непредсказуема.  Той гневно избухнал и призовал Волошин на дуел. Мястото на дуела било избрано на брега на Черна река, където се стреляли Пушкин и Дантес.
Николай Гумильов бил сигурен, че ще се разправи с противника, но Волошин се изплашил и поискал да се помирят.
На път за Черна река, Волошин загубил галоша си и в крайна сметка закъснял за срещата. За негово щастие, Гумильов бил толкова ядосан заради забавянето на противника си, че ръцете му се тресели от ярост, за това куршумат му пропуснал. Тогава Волошин стрелял в небето.

Сиртаки e популярен танц от гръцки произход, създаден е през 1964 г. за филма „Зорба гъркът“. Това не е популярен гръцки танци, но е комбинация от бавни и бързи версии  на хасапико – старинен танц на касапите. Музика към него е написана от гръцкия композитор Микис Теодоракис, а понякога се нарича „танца на Зорба“. След излизането на филма сиртаки стана един от най-популярните гръцки танци в света и символ на Гърция.
В мемоарите си, играещият главната роля във филма „Зорба гъркът“  американецът Антъни Куин си спомня, че последната сцена, в която Алексис Зорбас учи Василий танца на плажа е трябвало да се снима в последния ден. Ден преди това Куин си счупил крака. Когато след няколко дни възобновили снимането, Куин може да мине без гипс, но той не бил в състояние да подскача в танца, както се изисквало от сценария. Режисьорът на филма Майкъл Какоянис бил разстроен, но Куин го насърчил.
„И аз танцувах. Не можех да вдигне крака си и да го спусна, болката беше непоносима, но разбрах, че мога да го плъзгам без много дискомфорт. По този начин, измислих необичаен танц с плъзгаща се танцуваща стъпка. Аз изпънах ръката си, като в традиционен гръцки танц и се премествах по пясъка“. Впоследствие Какоянис го попитал за името на този танц. Куин заявил: „Това е сиртаки. Фолклорен танц. Аз го научих от един местен жител“.
Според мемоарите на Куин, той измислил името на танца. Може би в съзвучие с името на вече съществуващия критски танц „Сиртаки“ – умалителна форма на гръцката дума „sirtos“, което е общо наименование за няколко критски народни танци. Sirtos често се противопоставя на друг критски танц – pidihtosa включващ елементи на скачане и подскоци. Сиртаки съдържа елементи sirtosa в бавното движение и pidihtosa – в бързо.
Сиртаки се танцува като се стои на една права линия и много рядко в кръг, със сложени ръце на раменете на съседите от двете страни. Тактът е 4/4, а темпото се увеличава, често в бързата част такта се променя на 2/4. Сиртаки започва с бавни, плавни движения, постепенно преминава в много бързи и рязъки такива, често включващи подскоци и скокове.
В Перу мелодията на сиртаки предизвиква отрицателни емоции, защото я свързват с видеото на срещата на лидерите на терористичната организация „Сендеро Луминосо“. На този запис терористичния лидер Абимаел Гусман танцува сиртаки с кликата си.

В света има много различни, забавни и увлвкателни логически игри. Индия ни е дала шахмата, ханойските кули са измислени от фрески математици, но известната игра Судоку няма определена родина. Прието е да се смята, че тази игра идва от Япония, защото за първи път Судоку в този вид се е появила на страниците на японския вестник.
Независимо от това, историята на тази игра е доста интересна. Безспорно тя принадлежи към класа на математически и логически игри. Смята се, че прародител на Судоку е цял клас задачи, известни като „магически квадрати“. Първите магически квадрати са се появили в Китай преди около 2000 години.
За първи път, нещо напомнящо на Судоку, ще намерим в записките на кралския математик Леонард Ойлер. В архивите на трудовете му, които датират от 17-ти октомври 1776, има записи за математически квадрати и правила за тяхното конструиране в числови клетки 9, 16, 25 и 36. В друг документ, наречен „Научно изследване на нови видове магически квадрат“ Леонард Ойлер е поместил в клетките на магическите квадрати латински букви. Вследствие такива квадрати се наричат Латински. Именно Ойлер е обърнал внимание на проблема с логическото поставяне на знаците, така че във всеки ред и колона да няма повтарящи се символи.
За да получим Судоку в съвремения му вид, трябва да поставим в клетките на магическите квадрати цифри. Това е направил Гарис Харвард през 1979 г. на страниците на американското списание  Word Games. За това на Гарис днес приписват авторството на Судоку, въпреки че в списанието играта се е наричала по друг начин. Като подчертал основния принцип на Латинския квадрат на Ойлер, Гарис добавил и свое условие – символите не трябвало да се повтарят във вътрешните квадрати 3 на 3.
По този начин, можем спокойно да кажем, че в исторически план, играта не идва от Япония, както мнозина мислят. В Япония, тя просто е получила втори живот и модерно име, появявайки се за първи път на страниците на Monthly Nicolist в априлския му брой за 1984 година.