Душата я болеше. Светла изпитваше болка и срам. Тя бе изоставена.

Този, който трябваше да ѝ помага, не бе до нея.

Валери бе с нея, но само тялом. Той бе емоционално извън обсега ѝ, поради собствените си зависимости.

Страхът бе сграбчил Светла и не я пускаше. Тя използваше собственото си натрапчиво поведение, за да намери комфорт и дистанция от чувството си на изоставеност.

Иванка бе преминала през всичко това. Тя виждаше как Светла се измъчваше и искаше да ѝ помогне.

Един ден Иванка хвана Светла за ръката и ѝ каза:

– Бог иска да ни даде такава увереност в отношенията ни с Него, че да можем да се освободим от страха, получен вследствие на това, че сме изоставени и да преодолеем белезите му.

Светла я погледна и тъжно се усмихна.

– Той може да компенсира всичко, което сме пропуснали в миналите си връзки, – продължи Иванка.

Светла само поклати глава, недоверчиво.

– Той може да заеме мястото на този, който не е до нас, – още по-настойчиво каза Иванка.

В очите на Светла се появи искра надежда.

– Чуй ме, момиче, ти не си единствената, която минава през такъв труден период, – Иванка прегърна Светла и добави, – има време да скърбим за загубите, но Господ може да ни извика от скръбта и да ни даде нова радост.

Светла се разплака.

– Бог ни избавя от срама и изоставянето, като ни посреща с радостта от възстановяването, – Иванка майчински я притисна до себе си.