За еничарите котелът за храна е представлявал нещо като знамето за войските. В другите държави; изваждането му и обръщането с дъното нагоре било знак за обявяване на бунт. За този странен, чисто ориенталски обичай В. Мутафчиева  пише : „Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме .  А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие.“ А съветският историк А. Ф. Миллер го обяснява по следния начин: „Обичаят очевидно бил свързан с представата на владетеля като «хранител» на еничарите и обръщането на котела би трябвало да означава, че недоволните от своя владетел еничари не желаят да получават от него храна.

Бретонците във Франция, баските в Испания и старите ирландци са близки по отношение на езика. Към тях трябва да прибавим и българите.

Можем да направим множество паралели, които говорят за удивителното сходство. В Оверн, южната част на Франция, любимият танц на местните хора е Ла-Буре, който е идентичен по мелодия и стъпки с нашата ръченица. Невероятна е външната им прилика, манталитета, бита и обичаите с тези на българите. Овернците също използват гайда, която не само с формата си, но и с възпроизведените мелодии прилича на българската.

Ако сравним писмеността на баските, открита на плочата от Билбао, които са древен прединдоевропейски народ, с руните от Дунавска България, ще видим припокриване в 14 знака, което е 56%. Тяхното знаме е идентично с българското – бяло, зелено, червено. Не случайно легендата разказва за първият испански крал, носещ името Болгорос.