Змията повдигна глава, огледа района и реши да прекоси двора.

И без това никой не се мяркаше там, а покаже ли се, тя си знаеше.

Започна да извива дългото си почти черно люспесто тяло и да пълзи напред.

На пътя ѝ се изпречи трион. Когато се приплъзна по него, змията се нарани.

Силната болка я обърна светкавично и тя захапа триона, но резултата бе още по-плачевен. От разрязаната ѝ уста обилно капеше кръв.

Змията не можа да разбере какво става. Мислейки, че триона я напада, тя реши да се увие около него и да го стегне с люспестото си тяло. Така смяташе да спре дъха му и да го унищожи.

За съжаление мъртвата бе тя, а не триона.

Така се случва и със нас, когато бурно реагираме на преценките на другите. Излишно се нервираме, усилваме главоболието си, но всичко това влошава само нашето състояние.

За това не обръщай внимание и забрави, когато не те оценяват правилно. За твое добро е.

Районът бе хълмист. Той бе изпълнен със зеленина и множество храсти. По високите части се забелязваха гори от борове и смърч.

Като всеки район и този си имаше своите специфични особености. В него се срещаха много змии.

Анелия обичаше природата и често излизаше на разходка. Преди да тръгне, тя чуваше притеснения глас на майка си:

– Внимавай за змии.

Анелия се усмихваше и весело потегляше към зеленината и тишината, които я привличаха.

– Мама все се притеснява за мен, – каза си тя. – Когато научи, че сама съм убила змия, два дена притеснено приказваше само за това.

Девойката бе виждала и много убити змии на пътя си. Тя не се страхуваше от тези пълзящи твари.

Днес предстоеше да се случи нещо много интересно в живота ѝ.

Анелия спокойно си вървеше по пътеката и …. насмалко да настъпи виещо се кафеникаво влечуго. Тя замахна с тоягата, която държеше в ръце, преди змията да се обърне и да я атакува.

С първия удар успя да размаже главата ѝ, но тялото на влечугото все още се гърчеше. Това накара Анелия да отстъпи назад и само да наблюдава агонията на змията.

Слънцето вече залязваше. Внезапно змията затихна.

Девойката не се изплаши от случилото се, но мислите ѝ я върнаха към победения враг на човека – сатана.

– Да, главата му е смачкана, – каза си Анелия, – но докато се стремим към по-добро познаване на Бога, ние се сблъскваме с потрепващото тяло на тази старовременна змия. Един ден това тяло ще замре и няма да ни притеснява повече.

Успокоена и усмихната Анелия тръгна към дома си, а душата ѝ пееше: „Дяволе, ти си победен от Исус …“.

В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.

Валя и Вера обичаха да пътешестват. Бяха получили малко повече пари и решиха да отлетят към топлите страни.

Избраха да посетят град Маракеш, древната столица на Мароко, един от градовете на приказките „1001 нощ“.

Градът не ги изненада много. Попаднаха на голям площад, където имаше много продавачи, просяци, заклинатели на змии и музиканти, чиято основна задача бе да грабнат пари по всякакъв начин.

Двете девойки изглеждаха лесна плячка за мошеници.

Валя и Вера разговаряха тихо, когато към тях се приближи продавач на евтини сувенири. Първоначално той им заговори на арабски.

Момичетата решиха да се пошегуват и започнаха на унгарски да обясняват:

– Не разбираме, не знаем вашия език.

Мъжът без акцент премина на унгарски, като предлагаше стоката си.

Валя и Вера се изненадаха. Те предполагаха, че този език не е популярен по тези места. Двете преминаха на английски. Арабина предложи стоката си и на този език.

Играта на полиглот продължи, като премина на френски, а след това и на немски. Мъжът без да се смути перфектно говореше и на тези езици.

Приятелките преминаха на български, надявайки този трудени и рядък език за Африка да се превърне в пречка за комуникация, но се бяха жестоко излъгали.

– Аз мога да говоря и на този език, – каза арабина и продължи да предлага стоката си.

Притиснати от неочаквания полиглот, момичетата не издържаха на натиска и купиха съвсем ненужни неща.

От къде Вера и Валя знаеха толкова езици? Навярно ги бяха учили.

В случая интересното бе друго. Често си мислим, че населението в Африка е неграмотно и далече от цивилизацията, но изглежда грешим.

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.