През 1908 г. Лев Толстой получил писмо от индийския революционер Таракната Даса, който търсел подкрепа относно идеята за независимостта на Индия.
В отговор Толстой пише: „Писмо до един индус“. То било публикувано в списание Free Hindustan. В него той казва, че независимостта на Индия може да бъде извоювана само чрез ненасилствени методи.
Идеята за непротивене на злото, изложена в това писмо и в друга една статия на писателя „Царството Божие вътре в нас“, оказала силно влияние на младия Махатма Ганди, който по-късно оглавил националното движение в Индия.
Той успял да постигне мирно отделяне на Индия от Англия през 1947 г.

Един човек казал на социалния работник:
– Страхувам се, че правите повече зло, отколкото добро.
– Защо?
– От двете условия за справедливост вие избирате само едното.
– Кое точно?
– Бедните имат право на хляб.
– А кое е второто условие?
– Бедните имат право на красота.

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!

Вглеждайки се в живота и някои неща случващи се всекидневно, човек си мисли за хора живели неотдавна.
Между тях се обособяват два вида.
Едните самоуверени, които участват във всичко, за да се грижат не толкова за другите и просперитета на страната, колкото да осигурят себе си и близките си.
И другите непокварените, които вземат участие в живота, обзети от чувство за справедливост и равенство.
Самоуверените обикновенно са пристрастени към властта. Те причиняват зло на всички.
А непокварените причинявали зло единствено на себе си, като че ли се стремят именно към това. В желанието си да поемат върху себе си вината за страданията на другите, те заживели още по-мизерно.
Вие от кои сте? И защо избрахте да станете именно такъв?

Изворът, който бликаше под шарената сянка безгрижно и спокойно ромолеше. Дърветата от древни времена са хвърляли сянка над чашата му.
Колко е необикновен животът на един извор! Всеки миг се ражда отново, а по възраст се мери със скалите и далеч превъзхожда дълголетие на гората.
Някаква змия, която се криела в този извор, колкото и чист и невинен да изглежда се промъкнала в един старец и си живяла там дълги години, като тормозела стария джентълмен повече, отколкото можел да издържи човек.
В сърцето на всеки човек има достатъчно отрова за появяването на цяло гнездо змии.
Няма ли някакъв лек за това ужасно зло?
Има, но е непостижимо. Ако човек успее да забрави само за миг…, змията може и да не издържи в него. Човешката разстроена мисъл е причината, която я е родила и хранила.
Чудовищният егоизъм, проявил се при всеки под формата на ревност, е най-страшен демон, промъкнал се в човешкото сърце. Може ли гръд, в която той толкова дълго е живял, да се пречисти?
Миналото, колкото и печално да е, няма да хвърля сянка върху бъдещето. За да му отдадем дължимото значение, трябва да го приемем като един анекдот от Вечността.