Величко Славов бе от онези учени ентусиасти, които копнееха да открият нещо интересно в природата, за да привлекат погледите на научния свят към себе си.

Не знам как, но един ден Величко реши:

– Точно в тази планина вероятно има нов вид животно, което трябва да открия.

Той често отиваше до едно планинско село, забравено от хората. Там живееха предимно възрастни.

Вода черпеха от извори или кладенци. Нямаха електричество, пасяха животните си, садяха в дворовете си, чушки, домати, малко лук, но земята бе камениста и в нея най-добре вирееха картофи. А имаш ли картофи, можеш да изкараш зимата.

Горските пътеки ставаха непроходими, когато паднеше снега. За да се иде до най-близкото селище, където имаше магазин, трябваше да се върви пеша около шест часа и то напряко през урви и дерета.

Величко обикаляше възрастните хора и събираше информация.

Дядо Сотир реши да се пошегува с ученият:

– Още от баба и дядо съм чувал, че в околността се скита странно създание.

Славов наостри уши. Ето, такова нещо му трябваше на него.

Други от затънтеното село подеха шегата и по пътеките край селото започнаха да се появяват странни следи. А нощем се чуваше шум, сякаш някой се катереше по скалите.

Величко занесе в големия град тези слухове. Започна да пише статии за непознатото животно, дори цяла книга му посвети.

Много любопитни започнаха да идват в селото, особено през лятото. Всеки прибавяше по някоя своя приумица:

– Видях само длан, – хвалеше се един от туристите, – но тя не пасваше на никое животно от тези, които познавам.

– А бе и на мен ми се мярна, но бързо избяга и не можах добре да го разгледам, – добавяше друг.

В научните списания растяха публикациите за неизвестното животно, което никой не бе намерил.

Така в селото откриха хотел, където да отсядат туристите. Прокараха и път до там, та всеки да може да отиде с колата си.

Постепенно малкото планинско село се превърна в курортно селище.

Прекараха им ток. Вода течеше във всяка къща от чешмата.

Отвориха голям магазин на три етажа, в който имаше всичко необходимо. Дори сувенири продаваха на уж скрито животно зад скала или в клоните на дърво, където трудно можеше да се различи какво точно е.

Местните се усмихваха и се сбутваха едни други:

– Добре, че сполучливо подправяхме следите на това измислено животно и пускахме слухове за него. Сега и ние ще си поживеем малко.

Слънцето неочаквано ни изненада и стопли всичко наоколо. Зимата още не бе си отишла. Усещаха се още смразяващите ѝ лапи най-вече през нощта и рано сутрин.

Пролетта бе още далече, но хората се зарадваха на топлото време.

Няколко младежи се възползваха от благоприятната възможност и излязоха да се разходят в близкия парк.

Разходката си е разходка, но тя помагаше да се споделят мисли, надежди и проблеми.

Тома бе винаги категоричен и сега бе отново непреклонен в мнението си:

– Грехът си е грях, няма значение как го наричаш. Просто трябва да осъзнаеш, че грешиш и да помолиш Бог за прошка.

– Съгласна съм, – каза Донка, – че сменяме имената на нещата, така, че да ни изглеждат като „не грях“.

– Какво имаш предвид? – подскочи като ужилен Наско.

– Например, неверието наричаме безпокойство, лъжата преувеличение, – поясни Донка.

– А блудството наричаме безопасен секс, – допълни Тома.

– Докато сменяме имената на греха с други удобни за нас, ние сме нечестни спрямо себе си, а и Бог няма да ни ги прости, – намеси се Наум.

– Нещата трябва да се назовават с истинските им имена, – наблегна Тома – лъжа, ревност, отмъщение, омраза, непростителност, похот, ….

– За това трябва изявяваме греха, какъвто е в Божите очи, – отбеляза Донка. – Само така ще бъдем простене.

Заредиха се топли дни, сякаш зимата се бе скрила някъде. Никак не бе лошо да е топло, но това подлъгва и хората, и растенията.

Ето и кокичетата подадоха вече глави. Само дърветата да не се излъжат. Ако хванат студове, пак няма да има плод.

Време като време, ако иска ще пече, ако иска може и сняг да завали.

Бальо и Пенко седяха под стария орех надигаха от време на време чашите и философстваха по много важни за тях въпроси.

– Дали осъзнаваш или не, но животът е постоянна борба за поддържане на баланса между различни противоположни сили, – започна Бальо.

– Например? – недоразбрал го, попита Пенко.

– Такава е борбата между несгодите и просперитета, – придаде си важен вид Бальо. – Не напразно е писано: „Ако се отпуснете в деня на беда, силата ви е ограничена“.

– Да разбирам какво намекваш, – усмихна се Пенко. – Все едно да си между чука и наковалнята.

– Хубаво се сети за тази поговорка, – поклати глава Бальо. – Тя ни импулсира, да не се отпускаме, да не бъдем бездейни, обезсърчени и отпаднали. Ако го направим бихме жертвали силата, която би ни помогнала да избягаме.

– Искаш да кажеш, че ако се поддам на страховете си, давам им възможност да станат реалност? – попита Пенко.

– Мъдрият човек е силен, защото знанието увеличава силата, – наблегна на думите си Бальо, чувствайки се едва ли не като мъдрец.

– Да пренебрегнем такава борба е глупаво, – присви очи Пенко. – Когато неприятностите ни приковават, нима можем да се забавляваме с идеята да се откажем?

– Несгодите подлагат на изпитание нашата издръжливост и креативност, – важно поясни Бальо. – Много често Господ използва неприятностите, за да ни помогне да усетим резервоара на вътрешната сила.

– За изпитанието добре, а просперитета? – припомни Пенко за началото на разговора.

– Тогава нещата стават сложни, – почеса се по брадата Бальо. – Всичко ни се отдава лесно, имаме много пари, всички ни ръкопляскат, но … Целостта ни е подложена на атака. Смирението е поставено на изпитание. Вярата е предизвикана. Писано е : „Който уповава на богатство ще падне, а праведния ще цъфти …..“.

– Така е, – съгласи се Пенко, – склонни сме да бъдем по-малко загрижени за поведението си, когато всичко върви добре…..

– Но, – прекъсна го Бальо и вдигна пръст на горе, – ако не внимаваме можем да се почувстваме неунищожими. Цялото ни състояние изглежда като щит пред бедствията, но тук има и друга уловка.

– Каква? – безизразно попита Пенко.

– Можем да приемем нашето богатство като доказателство, че Бог е съгласен със всичко, което вършим. За това е необходимо да прилагаме Божите стандарти, независимо от обстоятелствата.

И двамата бяха напълно уверени, че това е правилния начин.

Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.

Беше такова време, когато есента бе уморена, а зимата още не искаше да идва.

Николета се бе запознала наскоро с Максим, който я покани на среща.

Младежът я хареса от пръв поглед, а тя с нетърпение очакваше предстоящата среща.

Двамата имаха общи познати, но странно до сега не се бяха срещали.

Максим като кавалер трябваше да почерпи новата си приятелка и той го направи.

Николета бе изненадана от това, което ѝ бе предложено.

„Само хамбургер и вода с лед?! – помисли си с неудоволствие тя. – Изглежда не е много богат и си брои стотинките си“.

Но на глас нищо не каза.

Максим усети реакцията и съответно си помисли:

„До толкова ли е изпаднала, че очаква от мен богато угощение, а може би и шампанско“.

Преди срещата Максим си бе казал:

– Очаквам тази девойка да дойде на срещата ни, за да общуваме, а не да я нахраня богато. Мога да я почерпя само с кафе, но не искам да изглеждам в очите ѝ като скъперник.

Разочарованието на двамата от срещата бе голямо.

Пожелаха си довиждане, но никой от тях нямаше желание за друга среща.

Кой беше виновен за това?

Дали неполучилата обилна храна с шампанско или жадуващия за общение млад мъж.