Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.

Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.

– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.

– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.

– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.

– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?

– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.

– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.

– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?

– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.

– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….

– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.

– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.

– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.

Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.

Модното развитие на обувката има древна история. До сега на краката на съблюдаващи модата хора могат да се видят необикновени по форма и структура ботуши и обувки.

Пътят за усъвършенстване на обувката е много дълъг.

Нека отидем в 18 век. Тогава в Япония са носили обувки наречени „окобо“.

Те напомнят на сабо на висока платформа, леко скосени отпред. Височината им достигала 15 см.
Обувайки тази обувка, човек „се издигал“ над земята.

Това е било необходимо, за да се запази кимоното чисто, което както е известно има дължина достигаща до пода.

Една от най-забележителните грешки във възпитанието е стремежът към създаване на идеалния човек.

Този свръх човек е идеален: умен, красив, трудолюбив, атлетичен, позитивен, талантлив, изтънчен, изобретателен, прави всичко от първия път и никога не греши.

Проблемът е, че това е далече от реалността.

Забележете, ние нямаме нямаме идеални изисквания към нещата, които ни заобикалят.

Сега седите на стол. Вие сте доволни от него независимо, че не е идеален. Ако попаднеше на конкурс за идеални столове, навярно нямаше да попадне между първите хиляда.

По същия начин използвате не толкова идеален перфоратор, телефон или метла.

Когато отидете в магазина не казвате:

– Дайте ми двеста грама идеално сирене!

Има неща, които не са идеални, но всички те са наред. Например, картите. Земята е кръгла. Така, че всяка карта трябва да е перфектен твърд кръг. Така всички вместо карти, ще трябва да носим със себе си малки глобуси.

Но хората се примиряват с тези отклонения, които се получават при трансформиране на повърхността на сферата в плоскост. Ако чрез картата можеш да попаднеш на нужното място, то изкривяването може да се пренебрегне.

Защо му е тогава на човека неразбираемото искане за идеалност? От къде се вземат тези странни въпроси?

Кога ще срещна идеалният мъж?

Кои са тайните на идеалната фигура?

Как да изградим идеални отношения? ….

В действителност сравнението с идеала е нищо повече от една форма на изтънчена манипулация.

Нужно ли е да ѝ се подаваме?

Михаил влезе в затоплената стая. Завари майка си усилено да търси нещо.

– Какво пак загуби? – засмя се Михаил.

– Ето закърпих чорапа, но не знам къде съм оставила губерката, – притеснено каза Марта.

Тя бе възрастна жена, скоро навърши 93 години, но често ѝ се случваше да губи едно или друго, по-точно не си спомняше къде го е оставила.

Синът ѝ веднага се включи в търсенето. Къде ли не погледнаха двамата, иглата я нямаше.

– В дън земята потъна, – ядосваше се Марта.

Михаил вече се готвеше да се откаже от търсенето, когато в кълбото, което се бе търкулнало почти до леглото забеляза, че нещо блести. Погледна внимателно и забеляза губерката забита в него.

– Защо ме караш да я търся край печката, когато си я забила в кълбото? – възмути се Михаил. – Гледай къде се е търкулнало. Хей там до леглото.

– О, боже, – завайка се Марта, – забола съм я в кълбото и съм забравила. – Мислех, че тук съм я сложила, пък то гледай къде съм я мушнала, – зарадвано бъбреше старата жена.

Тя „умееше“ да забравя това, което току що е пипала, но минали събития, имена и дати на роднини помнеше безпогрешно.

Лошото бе, че като загубеше нещо, притеснена се щураше из къщи и тези, които бяха с нея волю или неволю се включваха в търсенето. И накрая „нещото“ се намираше там, където никой не предполагаше.

Хубаво е в една къща, когато някой губи нещо, а друг го намира. Ако всичко замре, нищо не се движи или премества, всичко запада, опустява и умира.

Най-страшната подредба е тази, която напомня за липсата на живот, същинско мъртвило.

Много пъти Михаил се ядосваше на тези „търсения“ на майка си, но си казваше:

– Така тя е по-жизнена, макар и малко притеснена, но жива  ….

От жегата никой не можеше да се спаси. Едни излизаха на прохладно под ореха, но безветрието спомагаше задухата да се усеща още по-силно. Други се спасяваха край реката. И все пак си беше жега, непоносима и огнена.

Дочо вървеше умислен и не забелязваше нищо около себе си. Преди два дена бе закопал баща си, най-добрия си приятел. Човекът, който го подкрепяше в трудни минути, даваше му кураж, когато бе отчаян, но сега …. него вече го нямаше.

До него се приближи мъж с разкривени крака и опадали зъби. Всичко в този човек говореше за старост и изхабеност, освен живият му поглед.

– Здравей, – каза му непознатият, – разбрах, че баща ти скоро се е споминал.

– Да,- въздъхна дълбоко Дочо, – отиде си …

– Аз съм Асен Попдимитров. С баща ти бяхме заедно в Белене. Спяхме в една барака, работехме в една група. Тогава …. там баща ти ми спаси живота.

Дочо се извърна леко настрани и изгледа старецът, който го бе заприказвал.

– Спаси ме, а можеше да пострада и то много лошо, – каза Асен навел очи към земята. – Бяха ни извели от острова и  ни закараха на една каменоломна. Нашата група вадеше камъни, а друга ги изчукваха за пътна настилка.

Дочо впери очи в Асен и се заслуша в разказа му.

– Аз подкопавах един голям камък, а баща ти отместваше с железен лост друг, който бе откъртил скоро, – продължи да разказва Асен. – Когато се обърнал към мен, забелязал, че камъкът, който подкопавах ще се срути на главата ми. Викна ми: „Махай се от там!“, а в същото време подложи лоста си под свличащата се грамада.

Асен замълча и свали скъсания си каскет, а после додаде:

– Аз се измъкнах, но камъкът притисна лоста на баща ти, а лоста бе върху крака му. Дойдоха всички останали, подхванахме камъка с лостове и освободихме крака на баща ти. Цял месец го гледах как налагаше нараненото място с живовляк, киснеше го в отвара от смрадлика и равнец.

Очите на Асен се насълзиха:

– След това все край него бях, подпирах го, понякога го носех на гръб, а когато се свличаше от болка на земята, го прикривах и гледах, и неговата норма да изкарам.

– Виждал съм раната на крака му, – каза Дочо, – но никога не ми е казвал, че е спомен от времето, когато е спасявал човешки живот.

– Баща ти беше сприхав човек, – засмя се Асен, – но не обичаше да говори за себе си. Докачиш ли го, да не си му насреща. Карал ми се е за няма нищо, но опре ли работата да се защитава някой, главата си залагаше …. Съжалявам, не знаех, че е починал, затова не можах да дойда и на погребението му.

Дочо само кимна с глава и продължи пътя си.

– Странно, – каза си Дочо, – бяхме приятели, а толкова малко съм знаел за него. Като си помисля, не само от този човек,  но и от много други съм чувал подобни истории, особено на погребението му.  Баща ми е защитавал хора, а аз нищо не съм знаел през всичкото това време…..