Животните са оцветени по два начина: едни имат „защитна“ окраска, благодарение на която се сливат със заобикалящата среда и могат да се скрият, а други имат „насочваща“ окраска, която ги прави видими по няколко причини. Зайците се отличават с това, че са оцветени и по двата начина. Когато лежат в леговището си, в храсти или на земята, ушите, главата, гърбът и хълбоците им са сиви. Животните се сливат със земята и се виждат едва когато ги наближите, оцветени са „защитно“. Но в момента, в който заекът разбере, че приближаващият неприятел ще го открие, той скача на крака и тръгва да бяга. Сега той сваля цялата си окраска, сивотата сякаш изчезва безследно, настъпва мълниеносна промяна. Ушите му са снежнобели, с черни връхчета, краката бели, а опашката е черно петно върху ослепително бял фон. Сега заекът е черно-бял. Окраската му вече е „насочваща“. Как става това? Много просто. Предната част на ушите му е сива, а задната — черно-бяла.
Черната опашка, окръжаващото я бяло петно и краката са прилепнали до земята. Заекът седи върху тях. Когато той седне, сивият плащ се разпростира и някак се уголемява, но щом животното скочи на крака, плащът изведнъж се свива и се появяват всички бели и черни петна и докато преди цялата му окраска шепти: „Аз съм бучка пръст“, сега тя вика с пълен глас: „Аз съм заек!“
Защо заекът прави всичко това? Защо трябва едно плашливо създание, което крепи живота си единствено на своята бързина, да оповестява по такъв начин съществуването си на целия свят, вместо да се скрие? Сигурно има уважителна причина за това.
Положително съществува известна полза, инак заекът не би се държал така. Работата е в това, че ако тревогата се окаже лъжлива, заекът мигновено разсейва заблудата, като показва истинската си окраска. От друга страна, ако непознатият се окаже койот, лисица или куче, те моментално забелязват, че имат работа със заек, и „разбират“, че няма смисъл да си губят времето да го преследват. В същност те си „говорят“ Така: „Това е заек, а на открито не мога да го хвана“. Те се отказват от преследването и това, разбира се, спестява на заека много излишно припкане и безпокойство.
Черно-белите петна са „националният мундир“ и „флаг“ на зайците. При по-слабите зайци тези петна са по-матови, а при силните са много по-големи и по-ярки.

Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Младежът си спомни една уловка, която беше научил от баща си. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка.
Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Младия човек хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение.
Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително.
Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.

Целият си съзнателен живот човек прекарва с убеждението, че освен отбранителната война всяка друга война дори когато е победоносна, е по-лоша от най-лошия мир.
Земя, спечелена с меч, остава за дълго време спорна. Такава земя ражда неспокойствие и раздори. Една селска мера, отвоювана с блага дума, носи повече добро, отколкото цяла област, завоювана с цената на хиляди жертви и с потоци от кръв.
Но в основата на всичко лежи страхът от войната. Война между съседи — от това няма по-лошо.
Ако ти победиш, ония ще са готови да обърнат положението при първия по-сгоден случай. Ако те победят, ти ще се готвиш да им върнеш, както подобава.
И това ще се повтаря безброй пъти, защото земята никога не се насища на кръв. а взаимното изтребление не изтрива, а умножава омразата.

Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Култура, в която живеем днес е много подобен на културата на Содом. Нашия свят е загубил способността си да разпознават доброто и злото. Няма справедливост, има само разюздена несправедливост. Съдиите оправдая нечестивия и наказват невинния. Медиите в повечето от случаите са контролирани и невярно отразяват събитията.
Ние живеем в глобалният Содом и то в световен мащаб, където  няма чувство на срам и за справедливост. Жестокост, коварство, безсърдечие, презрение към по-малко успешните, всичко това изкривява самата същност на битието. Разкош, лъжа, грабеж и убийство с цел печалба, това е тъмния свят на лесни пари, които водят до всички видове извращения.  Там където няма справедливи закони, живее беззаконието, там където се радват на чуждата мъка и се обогатяват за сметка на обикновения човек е Содом.
Днес обществото се връща четири хиляди години назад в още по-извратена форма, подсилена от техническия прогрес. В днешно време градове като Содом и Гомор жителите, на които са загубили чест и съвест, стават все повече и повече.
Когато не знаем законите на вселената си измисляме свои. И днес, цялата ни цивилизация е изградена върху изкуствени, удобни за нас закони и фалшиви „истини“. Затова и нашият жизнен път върви към катастрофа. Научно-техническия прогрес само ускорява движението към своя край. Ние  материалистически „знаем“, че човек живее в света само веднъж и бързаме да „вземем“ от този живот, всичко възможно, на всяка цена, без да се ограничаваме от средствата за постигане на тези целите. В резултат на такава стратегия на живот, човечеството на Земята излъчва огромен поток от зло. Този поток е толкова мощен, че унищожавайки цялата информация, нарушава законите на планетарните процеси. Затова не се изненадвайте от земни бедствия, растежа на етнически конфликти, избухването на войни там, където никой не ги е очаквал, нито на постъпките на обикновеният човек, знаейки че този човек по принцип не може да направи това и въпреки това го прави.
Ние хората със своите мръсни помисли, своята злоба към другите предизвикваме тези катаклизми на планетата си.
Професор М Персингер работещ в областта на ултра ниската честота в геофизиката е въвел през 1977 г. понятието „геопсихизъм“. Той е предположил, че нашето съзнание при силно емоционално състояние влияе на околните физически полета. Например, силно обобщаващо емоционално състояние, което обединява всички хора в една група е чувство за страх.
Оказало се, че ако едновременно се изплашат 500-600 милиона души, то геомагнитното поле на Земята ще реагира активно на този преход в режим на страх  и ще премине на по-бурен режим.  В този пример, страх предизвиква специфична геомагнитна възбуда на Земята.
Ако преброим, колко източници на страх има сега в света и колко ще доведат до нови страхове, можем да разберем как човек мощно въздействие върху магнитното състояние на нашата планета. А като си помислим, че не само страхът влияе на психиката ни, колко ли по-голямо ще е въздействието на другите фактори.