Докато си проправяше път из криволичещите улички баба Кристина, жена която уважаваха много в селото, стигна до двама мъже, които се биеха. Те яростно псуваха и се удряха жестоко. Две жени, навярно съпругите им, бълваха обиди и ругатни, а малка тълпа от хора се бе събрала да ги позяпа.

Вратата на най-близката къща беше разбита. На земята имаше кафез с три живи пилета.

Кристина застана между мъжете и извика:

– Спрете веднага, заповядвам ви в името Господне.

Не беше нужно много да ги убеждава, вероятно бяха изчерпали гнева си, след първите няколко удара и може би бяха доволни, че някой ги спря. Двамата веднага отстъпиха назад и отпуснаха ръце.

– Какво става тук? – попота Кристина.

Двамата мъже и жените им започнаха вкупом да говорят.

– Един по един! – извика Кристина.

Тя посочи по-едрия от двамата мъже, който имаше синя подутина около окото си.

– Ти си Димитър на Нено сина, нали? Обясни какво става!

– Залових Тони да краде пилетата на Никола. Ето виж, как е разбил вратата му.

Тони бе дребен мъж, който се бе наострил като петел предизвикан на бой. Димитър му бе разкървавил устата, но това не попречи на Тони да се разкрещи:

– Никола ми дължи пари. Тези пилета ми се полагат.

– Никола наскоро умря, от тогава аз храня тези пилета, – възрази Димитър.- Аз съм се грижил за тях, значи са мои.

– Така, – замисли се за малко Кристина, – и двамата имате право над тези пилета, единият за дълга, а другитя, че се е грижил за тях.

И двамата останаха смутени и объркани, когато чуха, че и двамата имат право над пилетата.

– Тони, извади едно от пилетата в кафеза, – нареди Кристина.

– Да, но …. – обади сеДимитър.

– Не бързай да спориш, – каза Кристина, – знаеш, че до се га не съм постъпвала нечестно?!

– Е, да така е…, – смънка Димитър.

Тони извади едно от пилетата, което недоволно пърхаше с криле.

– Дай го на жената на Димитър, – каза Кристина.

– Какво? – не повярва на ушите си Тони.

– Няма да те измамя или ощетя, Тони, повярвай ми, – спокойно коментира Кристина.

И той неохотно подаде пилето на намусената жена на Димитър, която го взе с готовност.

– Благодари на Тони, – обърна се Кристина към жената.

Съпругата на Димитър бе ядосана, но се подчини:

– Благодаря ти , Тони.

– Сега, Димитре, дай едно пиле на жената на Тони, – нареди Кристина.

Димитър с глуповата усмивка подаде пилето на жената на Тони, която веднага каза:

– Благодаря ти, Димитре.

И четиримата почнаха да осъзнават каква глупост са направили.

– Ами третото пиле? – попита Димитър.

Кристина огледа тълпата и видя едно 11-12 годишно момче.

– Как се казваш? – попита го Кристина.

– Драго, бабо Кристина, – каза момчето.

– Занеси това пиле в църквата и го дай на отец Никодим. Кажи му, че Димитър и Тони ще дойдат след малко да поискат прошка за алчността си.

Драго взе пилето и тръгна към църквата, а тълпата се разпръсна.

Павел коленичи пред олтара и започна да се моли. Това му помогна да се пребори с ужаса и постепенно разбра какво трябва да направи. Когато се изправи, нареди на Петър, да събере всички в централната зала за срещи.

Когато хората дойдоха,бяха почти изпълнили залата. Някои седяха, други стояха прави, очаквайки какво ще им каже Павел. Той застана в средата, отвори Библията и им прочете пасаж от Битие:

– „След тия събития Бог изпита Авраама, като му рече: Аврааме. А той рече: Ето ме.
И рече Бог: Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака, та иди в местността Мория и принеси го там във всеизгаряне на един от хълмовете, за който ще ти кажа.
На сутринта, прочее, Авраам подрани та оседла осела си и взе със себе си и двама от слугите си и сина си Исаака; и, като нацепи дърва за всеизгарянето, стана та отиде на мястото, за което Бог му беше казал“.

Павел вдигна глава от книгата. Всички го гледаха напрегнато. Всеки един от тях знаеше историята за Авраам и Исаак, но искаха да разберат за какво ги бе повикал Павел. Застанаха нащрек, очакваха да видят какво ще се случи сега.

– На какво ни учи историята на Исаак и Авраам? – попита Павел без да очаква отговор от събралите се. – Бог каза на Авраам да убие сина си, не просто някой от синовете си, а едничкия си син, родил се на Авраам, когато той беше на сто години. Авраам възрази ли? Помоли ли Бог за милост? Започна ли да спори със Него? Погледнете, Авраам не спомена пред Бога, че това е убийство, детеубийство или смъртен грях.

Павел остави думите му да увиснат във въздуха, а после сведе поглед към Библитята и прочете:

– „Авраам стана сутринта рано, оседла ослето си ….“ – Павел отново вдигна очи. – Бог може и нас да предизвика.  Това, което ни накара Господ, понякога може да ни изглежда като грях. В такъв случай трябва да си спомним случилото се с Авраам.

Павел говореше убедително. Умението му да проповядва настройваше аудиторията приятелски.

Тишината в залата говореше, че Павел бе успял да грабне вниманието на всички. Никой не се въртеше, не шепнеше и не помръдваше от мястото си.

– В такива случаи не трябва да задаваме въпроси, – продължи Павел. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да Го следваме, независимо от това, колко глупави, греховни и жестоки изглеждат желанията Му за нашия слаб човешки мозък. Ние сме слаби и безпомощни. Това, което знаем може да ни подведе, но ни е дадена възможност да вземаме решения, да правим сами избор. Ние имаме дълг и той е ясен, трябва да се подчиняваме. За това нека тръгнем към земята, която Бог ни е приготвил.

Проблемът на това селище е, че се появиха болести, както по хората, така и по добитъка. Водата изведнъж изчезна в земята и тази, която бе останала не достигаше за всички. Посевите изгаряха, а горещият сух вятър заплашваше хората да ги остави без хляб.

Единствента възможност да оцелеят в такова напрегнато време бе, да напуснат селището си и да потърсят по-плодороден район с добри водоизточници. Повечето не искаха да се разделят с домовете си, които бяха построили и от години насам живееха в тях. Те се бяха превърнали в нещо неразделно и неотменимо за тях.

За това бе и свикването на това събрание. Павел искаше да изведе хората от изгорялата земя, изпълнила се с болести на място, където хората можеха да спасят живота си и да живеят по-спокойно.

Нашият избор е много по-мощен от външните обстоятелства. Всеки от нас може да не харесва живота, който сами сме си усложнили. Но с малки изключения, никой не ни задължава да го живеете такъв.

Имаме силата да опростим живота си. В действителност, Бог очаква от нас да поемем отговорност за живота си и внимателно да избираме как да прекарваме времето си.

Имаме достатъчно време, да вършиме Божията воля, докато сме тук, на Земята. Дадено ни е достатъчно, за да изпълним целта, за която сме предопределени. Когато се опитаме да направим повече от  планираното за нас от Бога, много естествено е, че няма да ни стига времето и ще изоставаме в графика от задачи.

Ще намерим облекчение от стреса и ще имаме чувство на удовлетвореност само, когато изпълняваме нещата, за които Бог ни е създал да направим.

Астронавт от НАСА Скот Кели е изпратил на земята зашеметяваща снимка на алено северно сияние.
Скот Кели бил прекарал една четвърт от годишния си престой на Международната космическа станция. За това време той е видял  в илюминатора множество невероятни гледки, но северното сияние, което е наблюдавал съвсем скоро затъмнило всичко.
Явлението известно като северно или полярно сияние се среща в района на северния магнитен полюс. То е резултат от това, че силно заредените електрони на слънчевите ветрове си взаимодействат с кислорода и азота от атмосферата на Земята.
Цвета зависи от това, какви атоми са били засегнати, а също така и от височината на „срещата“. Най-често срещаният цвят е жълто-зеления, той обикновено се появява като резултат от реакцията с кислорода на височина от около 100 километра над земната повърхност.
Червеното сияние е по-рядко срещано явление и се появява при взаимодействието на слънчевия вятър с кислорода на височина 300 километра над Земята.

„И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши“.
Времето изразява продължителността на даден период, в който се случват различни събития.
Времето е Божие творение, което изтича от вечността и отново се връща в нея.
Всеки миг е Божий дар и към него трябва внимателно, и грижливо да се обръщаме. Времето, това е животът ни, който е даден да работим.
Ценността на живота не се определя от числото на годините, а това, което той дава. Решаваща се оказва не продължителността на годините, които сме изживели, а това колко добре и пълноценно сме живели.
Господ ни е дал светлина в живота и ни е възложил известни задължение и отговорности.
Стремим ли се да използваме тази светлина? Изпълняваме ли добросъвестно и честно своите задължения? Или напразно си губим времето?
Погледнете, свещта на нашия живот скоро може да угасне, а друга нямаме и тогава с незавършени дела, трябва да се представим пред Бога и да му дадем отчет за всяка минута.
Трябва да правим добро, докато е време. Всяка загуба на земята може напълно или частично да се възвърне, но пропиляното време не се възстановява. Друго такова няма да намериш.
Ако загубиш предмет, то вместо него можеш да получиш друг, но ако загубиш времето си в безделие и мързел, нищо не може да компенсира загубата ти.