Катя и Павел дойдоха преди уреченото време. Те стояха пред кабинета на директора и очакваха да ги повикат.

В точния час вратата се отвори и двамата ясно чуха:

– Заповядайте.

Катя бързо се шмугна и се настани на един стол в ъгъла на стаята.

Павел влезе в просторния кабинет и се почувства неуверен. Той започна нервно да потупва с крак по килима.

– Исках да се срещнем, – каза директорът. – Харесах заявленията ви и поисках да се запозная с вас.

– Благодаря, – смънка Павел, но след такова насърчаващо посрещане той се почувства по-уверен.

Катя бе навела глава, кръстосала бе крака под стола и мълчеше.

– Защо поискахте да станете мои помощници? – попита директорът.

– Да бъдеш заместник директор изглежда доста забавно, – провлече думите си Павел.

– И в какво виждаш забавното? – директорът изгледа изненадано момчето.

Павел се смая. В момента главата му бе празна, а му се искаше да даде добър отговор.

Той огледа кабинета на директорът и очите му се спряха на плакат със сърфист. На него с големи букви бе изписано: „Бъди позитивен“.

Павел се усмихна:

– Предполагам, че е забавно да дойдем тук рано сутрин и да помогнем със съобщенията.

Той доби увереност и продължи.

– Би било приятно да се срещнем с други деца и да се опознаем.

Павел сияеше, той бе въодушевен.

Гледаше сърфиста и му казваше в мислите си:

„Повечето неща в това училище са забавни. Мисля, че и тази работа ще бъде не по-малко такава“.

– Харесва ми позитивното ти отношение, – усмихна се директорът. – Поздравление. Наети сте.

Двамата благодариха и излязоха съвсем объркани.

– Позитивното ти поведение ни помогна, – отбеляза Катя.

– Радостта и увереността са заразни, – топла усмивка се разля по лицето на Павел.

– Да, те карат хората да се чувстват по-добре, – намигна весело Катя.

И двамата затичаха през празния коридор. Освободеният смях кънтеше в пространството.

Един ден Катя и Павел решиха да напишат заявление до директора, да бъдат назначени за негови помощници. Дълго мъдруваха и се потиха над листовете си.

– Нека всеки от нас разкаже за времето, когато е работил особено усилено, – предложи Катя.

И двамата се постараха да се представят от най-добрата си страна, като предварително се уговориха:

– Никакви лъжи, – заяви Павел.

– И никакви преувеличения, – добави напористо Катя.

Директорът бе много впечатлен от заявленията им и ги покани на интервю.

Катя и Павел станаха нервни:

– Как мислиш, какво ли ще бъде, когато застанем пред него? – подпитваше Катя.

– Дали ще задава трудни въпроси? – сериозно се тревожеше Павел.

– Майка каза да не се притесняваме много за въпросите, – сподели Катя, – но като ме познавала добре, ме предупреди, че трябва да внимавам с едно нещо.

– И какво е то? – Павел се напрегна.

– Да се появим навреме. Никакви закъснения.

Павел бе се умислил. Въздъхна тежко:

– За трудолюбието е лесно. Класната ни каза, че не бягаме от труд и изпълняваме всичко, което са поискали от нас, но … как можем да докажем на този човек, че сме надеждни.

– Баща ми казваше: “ Ако искате да покажете надеждност, уверете се, че разполагате с време и материали, за да направите това, което сте казали или обещали“, – вирна нос самодоволно Катя.

– Преди да тръгна за училище старателно проверявам дали имам всичко, от което се нуждаете, независимо дали става въпрос за домашна работа, инструмент или екип за спорта, – заяви Павел.

– Аз съм малко разпиляна, – призна си Катя, – но когато се съсредоточа, намирам бързо това, което ми е необходимо, дори мога да поискам назаем от някой.

Двамата още дълго уточняваха нещата, за които се бяха сетили или други ги бяха предупредили.

Срещата бе утре. какъв щеше да бъде изхода от нея никой не знаеше?!

Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

В Дубай, столицата на Обединените Арабски Емирства за първи път бил открит автоматизиран полицейски участък.

Новата полицейска служба ще работи 24 часа в денонощието. Списъкът на възможностите му включва 60 типа услуги.  Освен това той може да получава заявления от посетители за всяко престъпление.

В такъв район хората ще имат възможността да се свържат с полицейския служител чрез електронна мрежа или чрез видеовръзка.

Градските власти планират в бъдеще да оборудват целия град с подобни сайтове. Автоматизираната станция ще премахне част от полицейски задължения, както и ще наруши установеното предупреждение към населението против обръщане към полицията.

По-рано по улиците на Дубай е патрулирал полицейски робот. На него били възложени функциите на стандартен служител на правоохранителните органи.

За изобретател на перфоратора се смята Фридрих Зонекен от Бон, който на 14 ноември 1886 г. пръв е подал заявление за получаване на патент.

Но перфораторът е измислен много преди Зонекен. Трябва да отбележим, че такъв се е използвал от Емануил Кант.

Единствената разлика от днешния перфоратор, с отвор от 5 mm е, че Кант е използвал същото устройство, но с отвор от 11.6 мм. Това е било и неговият отличителен знак.

До средата на ХIХ век не е имал документи, в които са описани подобни акуратни отвори, освен в тези на Кант.