Съпругата на Филип почина. Той трудно понасяше загубата ѝ.

Един ден Филип откри, че срещата му с приятели в близката закусвалня повдига настроението му.

Когато го налегнеше тъга, той веднага си казваше:

– Следващата среща е чак утре ..

Но се утешаваше с мисълта, че на онази маса с приятелите му се поглъщаше мъката му.

Мина време и тези събирания се прекратиха. Едни се разболяха, други починаха.

Празнотата накара Филип да потърси утеха от Бога.

Сега закусваше сам, но …

– Не забравям, че Исус е с мен, – казваше си той. – Той е моето убежище. На Него единствено се доверявам.

И той си тръгваше от закусвалнята, за да посрещне остатъка от деня, но вече не сам.

Бог ни чака да отидем при Него, нашето истинско убежище.

В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.

Милчо се потърка по корема и тъжно констатира:

– Гладен съм.

– Е, не си ли закусвал? – подкачи го Пламен.

– Ядох, но пак съм гладен, – печално изстена Милчо.

– Минали са едва два часа и половина от тогава. Как така си гладен? – изуми се Пламен.

– Хубавото е, че повечето от нас не се тревожат, че дълго време ще останат гладни, – скептично отбеляза Милчо.

– Вярно е, – заяви гордо Пламен, – имаме изобилие от храна. Е, може да имам малко неудобство с времето, необходимо да отидеш до магазина, някоя закусвалня или ресторант, но едва ли знаем какво е истински физически глад.

– Интересно, едно време не е имало фризери и хладилници. Хората са търсели храна ден след ден, тъй като тя не е могла да се съхранява за продължителен период от време. Как са я карали тогава? – замисли се сериозно Милчо.

– Освен това приготвянето на храна е било трудоемко и продължително, – допълни Пламен.

– Истинският глад е направо разяждащ, буквално ме боли корем, а ако е нощно време, не мога да заспя, – призна си Милчо.

– А мислил ли си за глад и жажда в духовната сфера? – попита Пламен.

– Ние сме благословени, ако сме гладни и жадни за Бога и Неговото Слово, страстно желаещи правдата.

– Кое е по-добро да си физически или духовно гладен? – Пламен предизвикателно погледна приятеля си.

– Предпочитам изобщо да не съм гладен, нито физически, нито духовно, – усмихна се Милчо. – А сега отивам да ям защото стомахът му се бунтува, а за другото ще му мисля после.

На Станислав му се искаше да стартира в закусвалнята си нещо ново и необикновено.

Изведнъж му дойде гениална идея:

– Ще предизвикам хората да вършат добро. Нека у тях се зароди желание да помагат на другите.

Станислав си избра храна, която му харесваше. След това отиде до една жена и ѝ предложи:

– Тази храна е за един човек, когото не познавате. Бихте ли я заплатили вместо него?

Жената се оказа състрадателна и се съгласи веднага, без колебание, да помогне на непознатия:

– Разбира се.

Тя не знаеше, че участва в експеримент и не подозираше какво я очаква.

– Вие можете да изберете каквато храна си харесате, – каза Станислав. – Аз съм собственик на тази закусвалня и реших да провокирам някои от хората, които идват тук. Ничия храна няма да плащате.

Жената се разплака. Станислав я погледна учудено:

– Обидих ли ви? – попита той.

– Не, – каза жената, – Преминавам през много труден период в живота си. При това неблагоприятно време за мен съм принудена да броя всяка стотинка, която ми остава.

– Но вие се съгласихте да платите обяда на непознат, – Станислав се смая.

– Съгласих се, защото знам, какво е да си гладен – и жената се усмихна.

Заоблачи се. Небето се покри със сиви дъждовни облаци. Павел и Тома потърсиха да се скрият някъде, защото едри дъждовни капки започнаха да удрят по асфалта.

Видяха, че закусвалнята още не беше затворила вратите си и се вмъкнаха бързо в заведението. Настаниха се удобно на една маса. Поръчаха си чай и баница със спанак.

Докато чакаха да дойде поръчката, двамата се заприказваха.

– Виж в какво време живеем, – оплака се Тома, – Накъде се движи историята?

– Тя се намира в Божиите ръце, – уверено отговори Павел.

– Какво говориш? Виж какъв хаос е около нас. Бедствия, катаклизми, протести, войни и какво ли още не …. – възмути се Тома.

– Въпреки всичко това всемогъщата Божия ръка винаги води до осъществяването на Неговия план, – наблегна Павел.

– И ти вярваш в това? – погледна го изненадано Тома.

– Не винаги можем да осъзнаем действието на Бога в света. „Неявно действа Господ, творящ чудеса“, – завърши Павел с цитат от една песен.

– Но къде е той?

– Бог е винаги до нас. Той ни подкрепя със Своя промисъл и неусетно за нас изпълнява Своята воля.

– А в какво се състои тя?

– „Да се събере в Христа всичко – това, което е небесно и земно“, – цитира Библията Павел. – Един ден, силата на сатана ще бъде премахната и Христос ще царува над цялото творение. В този ден всеки грях на този бунтовен и покварен свят ще бъде изчистен и ще настъпи Христовото Царство на праведността и мира.

– Но погледни какво пишат по вестниците! Чуй какво говорят по телевизията! – настояваше Тома.

– Нека не те смущават заглавията във вестниците, нито изказванията по телевизията. Бог непрестанно работи в този свят и един ден царството на Христос ще триумфира.

Поръчката пристигна и двамата мълчаливо се заеха с нея.