Дора бе шейсетгодишна. Имаше сърдечно заболяване и не можеше да кара кола.

Милена не можеше да я закара тази неделя на църква и тя реши да иде пеша до най-близката.

След богослужението тя спря Росица и ѝ каза:

– Предстои ми сложна сърдечна операция. Години влача този проблем. Помолете се за да имам мир и операцията да мине без усложнения.

Росица си каза:

„Ами ако Бог просто оправи сърцето ѝ?“

За това попита:

– Съгласна ли сте да се моля за вашето изцерение?

– Да, – бе отговорът.

И Росица се помоли:

– Боже, дай ѝ мир. Направи чудо. Дай и здраво сърце.

Във вторник по обяд телефона на Росица звънна, обади се Дора.

Тя плачеше и непрекъснато повтаряше:

– Защо точно на мен …. защо точно на мен?

– Какво е станало? – попита Росица. – Добре ли сте?

– Отидох на предоперативно сканиране преди операцията и за изненада на всички, имах здраво сърце. Нямаше нужда от операция, – обясни малко по-спокойно Дора.

Скоро жената получила здраво сърце отново посети църквата.

Този път караше сама колата си.

Тя бе изпълнена с радост и носеше документи със седемнадесет годишно сканирания на сърцето ѝ, които разкриваха проблема ѝ.

Между тях имаше скорошен доклад, в който бе отбелязано, че сърцето на Дора е в добро състояние.

Всеки ден около нас има хора, които живеят с нужди в живота си. Те могат да преживеят Божията любов.

Ами ако преминаваме покрай тях и пропуснем възможността небето да докосне земята?

Чуйте, Бог иска да ви използва, за да разкрие любовта си на другите, които не Го познават.

Съпругата на Тони почина. Той мислеше, че е преодолял скръбта, но един ден мина край ресторанта, където двамата се бяха хранили. Чу любимата ѝ песен …

И гигантът на скръбта започна да го мачка.

Тони не можеше да спи. Загуби апетит. Дори мисли за самоубийство го посетиха.

Скръбта не е психическо заболяване, но се усеща като такова.

Колкото и странно да звучи, „скръбта е по-добра от смеха, защото тъгата има пречистващо влияние върху нас“.

– Какво да правя? – попита Тони.

Посъветваха го:

– Изправи се срещу мъката. Позволи си да плачеш. Бог разбира и щете приведе и през това.

Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Денят си отиваше. Светлината намаляваше, но Жан продължаваше да върти в ръцете си една снимка и внимателно да се взира в детайлите ѝ.

На нея бяха двама възрастни хора, които той познаваше много добре.

В последните години мъжът се разболя тежко и доста се залежа. Въпреки заболяването си, той заяви твърдо:

– Ако ще мра по-добре в къщи да бъде. Не искам да отивам в болницата.

Тялото му бе безпомощно. Заболяването бе унищожило мускулите му.

Да, той бе слаб и немощен, но постоянно търсеше с поглед жена си.

Усещайки, че я дири, тя веднага отиваше при него и всеотдайно се грижеше за съпруга си. Гледаше нищо да не му липсва и да му е удобно.

Бръснеше го, къпеше го, хранеше го с лъжичка и внимателно поднасяше чаша към устата му, за да пие. Миеше лицето му и чистеше зъбите му.

Може би ще си кажете:

– Та той е почти труп. Защо са необходими толкова грижи за него.

Когато човек обича, той дава всичко за любимия си.

Жан гледаше двамата старци и шепнеше:

– Каква самоотверженост. Какъв пример за слуга.

А нима Исус не ни остави такъв образец за подражание?!