Приятелю, не отивай във опасния свят, който ни заобикаля, без молитва. Вечер ти коленичиш, но вече ти се спи. С умората от тежкия ден се оправдаваш, претупваш молитвата и бързаш да се възползваш от сладкия покой.

Идва утрото. Закъсняваш. Утринния час за молитва пропускаш или набързо и без особено внимание се отнасяш към него.

Не бодърстваш в молитва. Пренебрегваш часовете за бдение. Нима за теб те са завинаги изгубени? Трябва да признаеш за съжаление, че това е така. Щом пренебрегваш молитвата, ще страдаш от това.

На пътя си ще срещнеш изкушения, а ти не си готов да се срещнеш с тях. Съвестта ти те осъжда и ти се отчуждаваш от Бога.

Не е изненадващо, че деня, в който не си могъл да преодолееш сънливостта, е бил пълен провал за теб.

Минутите за молитва, изпуснати заради мързел, не могат да се възстановят. Можем да се научим от опита си, повече да не повтаряме грешките си, но е невъзможно да върнем тази свежест и сила, които се съдържат в тези пропуснати минути.

Ако Божият Син е чувствал необходимост да става в зори, за да излива сърцето си пред Бога, колко повече е необходимо ние да се се срещаме с Този, който дарява всяко благо, всеки съвършен дар и Който е обещал да ни даде всичко необходимо за живота.

Ние никога не знаем, какво е черпил от молитвите си за Своя живот Господ Исус Христос, но знаем колко е безсилен животът, в който отсъства молитвата.

В една приказка се казва, че на небето имало прием на добродетелите. Там били правдата, честността, искреността, добротата, простителността, любовта, добротворството, благодарността и др.

Всички добродетели радостно разговаряли и споделяли преживяванията си. Някои забелязали, че добротворството и благодарността не разговаряли изобщо помежду си.

Оказало се, че те изобщо не се познавали, защото намали случай, в който да се срещнат.

Това може да ви звучи прекалено, но съдържа в себе си горчива истина.

Талмудът казва, че който се наслаждава на нещо без благодарност, обсебва нещо от Бога.

Благодарността е една от най-големите привилегии на човека. Тя доказва, че разбираме и ценим живота.

Колкото повече благодарим, толкова повече приемаме. Лютер твърди, че благодарността е истинската добродетел и най-доброто богослужение.

Когато постоянстваме в благодарността, тогава Бог постоянства в благословението.

Благодарният за всичко има поглед, отправен към Бога.

„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа“.

Къде има подобно нещо? Понякога в живота и литературата срещаме подобни образи.

Двама души силно се обичат и решават да сключат брак. За тях казват, че са станали една душа. Но колко често малко след това те се развеждат.

А тук имаме не двама, а хиляди души.

Какво чудно явление и то сред един свят, в който човекът за човек е вълк. До скоро тези хора са били чужди един на друг. Не са се познавали.

По правило във всеки непознат подозираме неприятел. Дори и малкото дете по инстинкт счита непознатия човек за враг.

Тогава как да си обясним това странно явление, което се е случило сред първата християнска църква?

Това са били хора, които са посветили сърцата и живота си на Исус Христос. Обърнете внимание, не се казва „множество от човеци“, а „множество от повярвали“.

Истинската пълна вяра води до единодушие.

Не е радостно да представяме пред човеците разпнатия Христос. По този начин ние им заявяваме:

– Вие сте грешни и окаляни. Трябва да се покаете и да приемете Христовата жертва за себе си.

Това оскърбява празната човешка гордост.

И въпреки всичко Кръстът си остава небесния отговор за най-дълбоката човешка нужда – спасението на човешката душа.

Как сме ние? Има ли нещо, което да закрива или замъглява Христос в живота ни? Стои ли нещо между Него и нас?

Нека разпнатия Христос, Който изобличава, но прощава и спасява, да бъде всичко за нас.

Нека всички земни блага преценяваме през призмата на Христос.

Децата от близките села често прекарваха на брега на езерото. Някои дори се къпеха в него въпреки забраната на възрастните.

Един ден, когато имаше група момчета там, изведнъж децата чуха плясък във водата и безпомощно удряне с ръце по водата.

Обърнаха се и го видяха:

– Вижте Стефан е взел малката дървена лодка и е доплувал до средата, – развика се Генади.

– Кога е успял? – попита Борис.

– Но нали възрастните са ни забранили да пипаме тази лодка, – промърмори Младен.

– Да, но той е във водата, – развика се Христо.

– Не виждате ли, че той само се шегува, – засмя се Павел.

Единствено десетгодишният Антон прие нещата напълно сериозно и скочи във водата, за да помогне на съученика си.

Антон доплува до Стефан, хвана го и доплува с него до брега. Стефан беше в безсъзнание.

Пред изумените погледи на момчетата Стефан започна да оказва първа помощ на пострадалия. Той започна ритмично да натиска гърдите му с ръце.
Стефан се разкашля и дойде на себе си.

След това момчетата се обадиха веднага на бърза помощ. Стефан бе отведен моментално в болницата. Не беше пострадал сериозно и на следващия ден бе изписан.

Родителите на Стефан бяха много благодарни на Антон, за това че е спасил живота на сина им.

Майката на Антон гордо каза:

– Стефан е много добър и отзивчив, на никого до сега не е отказал помощ. В къщи редовно ми помага. Гордея се със сина си.

Властите решиха да поощрят спасителят и той получи подобаваща награда.