Британски пенсионерка Гертруд Хиндли, която скоро е отпразнувала 103- та си годишнина, разкри тайната на дълголетието си. Според нея, това е отсъствието на телевизор.
„Всички мои приятели имат телевизор, но аз не искам да го имам. Просто искам спокойствие и да си почина“ – обяснила Гертруда.
Хиндли не гледала нито едно предаване по телевизията. Тя не е наблюдавала нито една коронацията на кралица Елизабет II, убийството на Джон Ф. Кенеди, кацането на първия човек на Луната, нито падането на Берлинската стена. Атентатът от 11 септември също премина без нейното внимание.
Вместо да гледате телевизия, Хиндли се грижела за възрастни хора. Също така през 1970 г. Хиндли помогнала за създаването на регионален приют за животни и значителна част от времето ѝ било посветено на тях, за това тя нямала време да гледате телевизионни програми.
Гертруд Хиндли все още няма свои деца и живее в старчески дом. Племенникът й Ричард Хиндли потвърди, че „тя никога не знаеше какво се случва в света.“
„Мисля, че затова толкова дълго е живяла. Тя никога не се е вълнувала, заради новините в света“, – казал той.

Например, в САЩ антибиотици често се предписват на деца под 10 години.
Учените твърдят, че антибиотиците увеличават риска от затлъстяване в детска възраст и ювенилен артрит.
При проучването се взимали малки дози антибиотици и експериментите се провеждали с животни.
Ето защо, този път с гризачите били проведени три кратки курса с антибиотици – амоксицилин, тилозинова или двете лекарства едновременно.
Дозите са били близки до реалните, които детето получава през първите 2 години от живота си. Имало и контролна група. В изследваната група, независимо от типа вземани антибиотици, освен наддаване на тегло се наблюдавало и увеличение на размера на костите.
Освен това антибиотици нарушили чревната микрофлора и броя на активните гени, свързани с метаболитните функции.
Тилозинът най-силно влияел от всички други на развитието на бактерии в червата. Колкото повече оздравителни курсове се провеждат, толкова е по-силен ефекта.
Освен това микрофлората е загубила способността си бързо да се приспособява към измененията на средата, причинени от промяната на храната.
Понякога на микрофлората са били необходими два седмица вместо 1 ден, като в контролна група, за да се адаптира към мастна диета.

Мракът се спускаше над града. Милен започна да диша още по-трудно. Съпругата му усещаше, как все повече и повече той отслабва и губи силите си. Лидия бе силна жена, но сега беше безпомощна и отчаяна пред умиращия си съпруг.

Милен бе получил припадък, след като бе започнал обилно да се поти и задъхва. Сега очите му бяха затворени и не показваше никакви признаци на съзнание.

Изведнъж Милен се разтърси от конвулсии, а от устата му избликна струя кръв. Тялото му застина и мъжът спря да диша.

Лидия се разрида. Тримата ѝ синове изглеждаха объркани. Те се опитваха да удържат напиращите в очите им сълзи. Бяха ги учили, че е срамно мъж да плаче.

– Той беше най-добрият човек на света, – извика Лидия. – Господи, защо го прибра? Защо вземаш добрите хора, а оставяш злите да продължат коварните си дела?

Мисълта, че един милостив Бог се грижи за всички, за Лидия изглеждаше невероятна в миг като този.

– Свещениците казват, че болестите са наказние за грях, – извиси глас Лидия. – Милен и аз се обичахме, грижехме се за децата си и работехме здраво, за какво ни наказваш, Господи?

Хората от града бяха чули, че върлува някаква непозната болест досега. Тя бе покосила мнозина, но те живееха, доста далече от града им и те не вярваха, че това зло ще достигне до тях, но уви бедата бе стигнала и дотук.

Милен беше търговец, пътуваше макар и не много надалече, но търгуваше със хора, които имаха достъп до други пазари. Изглежда при контакта със тях, той се бе заразил.

Мнозина бяха чували за празните домове, непогребаните трупове, осиротели дечица, които бродят разплакани, свободно скитащи животни, за които нямаше кой да се погрижи……

След като се разнесе веста за смъртта на Милен, хората в града изтръпнаха. Чуха се вести и за други такива случаи.

– Денят на Страшния съд е дошъл, – крещеше обезумяла възрастна жена. – Покайте се!

Хората мълчаливо минаваха един край друг, навели глави и здраво загърнали се във връхните си дрехи.

– Това, което чухме за пострадали населени места от болеста навярно е истина, – шептяха плахо нечии устни. – Същото ли ще се случи и с нашия град.?

Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

В последните десетилетия в света широко се разпространи ново необичайно хоби – резба по монети. На обичайната повърхност на монетите се появяват нови образи: портрети на хора, животни, пейзажи ит.н.
Такива монети се наричат Nobo nickel и се намират предимно в колекцията на нумизматите.
Nobo nickel не се правят от всякави монети, а само от такива, които са направени от мек метал. Основно се използват американски медно-никелови петцентови монети от 1913 – 1938 г. На тях е бил изобразен грубият профил на индианци с пера на главата, които лесно се преобразували в нещо друго.
В Америка в началото на миналия век е имало криза. Много художници и занаятчии били останали без работа. Някой от тях направил една оригинална монета, а останалите подхванали новото увлечение. След известно време за изработването на Nobo nickel знаели всики по  света.
Интересът към тези монети не е загубен и в днешно време. Съвремените майстори на Nobo nickel изобразяват герои от литературни произведения, черепи, демони и фантастични същества.
Един от виртуозите на резба на монетите е барселонецът Паоло Курсио. Той не само украсява повърхноста на монетите с изображения, но им правел и покритие, и когато монетата вече се бракувала, част от повърхността се обработва и се получава нова композиция.