Много ѝ провървя в живота. Мъж красавец, грижовен и във всичко добър. От пет години вече бяха женени, а не можеха да се наситят един на друг. Такъв мъж знае как да угоди на една жена.

Тази неделя изобщо не излязоха от леглото. Нямаха в момента нищо друго за ядене освен един останал от вчера крем. Поомазаха се, но сладкото не щеше да влиза в гърлото им.

Изведнъж той скочи и каза:

– Мила, нима това е храна? Бих предпочел пържени картофи с месо и домати, допълнени от гърдите ти за закуска.

Тя разбираше мъжа си от половин дума и бързо приготви това, което той искаше.

Продължиха да пируват в леглото. Той омете всичко от чинията. Навсякъде беше напръскано с доматен сок, а малка част от него се стичаше от устата на мъжа. Награби пърженото телешко, обилно го напои с кетчуп и почти го нагълта…

На вратата се позвъни. Той надяна панталоните си и отиде да види кой е. Тя гневно изропта и си помисли: „Навярно е пак съседката. Тази нахална жена…
Събира клюки и ги разпространява, в това се състои целият ѝ живот. Двама мъже избягаха от нея…“

Тя наостри слух да чуе какво става на вратата. Да, не беше се излъгала, леля Ваня беше. „Старата вещица пак е надушила нещо!“ – засмя се тя.

– Свърши ми солта, бихте ли ми услужили с малко? – гласът беше мазен, а навярно се опитваше да погледне и вътре. – А къде е твоята? Какво прави? ….. Какво дъфчеш?…. Явно сте позабогатели! Я, виж какъв залък си налапал?!

Младият мъж невъзмутимо отвърна:

– От моята жена си похапвам. Да знаеш колко е вкусна само! Ела да видиш бурканите в коридора. От нея си направих яхния.

Жената избяга на стълбите и започна да крещи:

– Хора! Тук има канибал! – тя прегракна, но започна още по-силно да крещи, – Хванете го, той яде… – задъхвайки се тя не можеше да довърши фразата.

Съседите излязоха навън. Хванаха младия човек и го вързаха.
Съпругата му навлече в бързината един халат и надникна от вратата, за да види какво става. Мъжът ѝ бе целия омазан с кетчуп, сякаш беше облян в кръв.
Някой от живеещите се уплаши сериозно и побърза да се обади в полицията.

Когато двама униформени дойдоха и разбраха какво се е случило, едва се въздържаха да не се разсмеят. На леля Ваня ѝ стана обидно. Как могат да се шегуват така с нея, та тя е възрастна жена?! За това накара полицаите да
отворят всичките буркани със свинското в коридора, като упорито настояваше:

– Ами ако е заклал някой друг човек и го е консервирал в буркани?

Дълго време съседите избягваха младия мъж по стълбите. А той, когато ядеше месо в къщи все се шегува:

– Мила, не мога да те доям, мога ли да те поделя с леля Ваня?

Хората се интересуват повече от това, което не ги засяга.

В автобуса пътува жена и разговаря по мобилния си телефон.

– ….. представяш ли си, Лили, отивам в спалнята, а той там със съседката се върти в нашия креват. На пръсти се прокраднах и тихичко затворих вратата. …. О, мила, спирката ми, ……. довечера свършвам в шест и ще ти доразкажа.

Шест часа вечерта. Същата жена седи в автобуса. Изведнъж притичва един мъж и се качва в автобуса. Запъхтян, едва поемайки си дъх казва:

– Не закъснях ли? – поглежда към жената и я приканва, – Какво, отказахте ли се? Звънете бързо на Лилито!

Един съкурсник на Пушкин от лицея при случайни срещи често се хвалел с успехите си между жените и задавал нелепи въпроси. Веднъж той срещнал Пушкин и го попитал:

– Казват, че ти си „слънцето“ на руската поезия, но аз не съм много съгласен с това. Моята жена също ме нарича „слънчице“. Как мислиш, какво е сходството между мен и слънцето?

– И на теб и на слънцето не може да се погледне без да се намръщи човек, – отговорил поетът.

Веднъж крал Артур бил пленен от друг цар и се оказал в затвора. Цярят обещал да го пусне, ако отговори на един много сложен въпрос. За да отговори на него на крал Артур му  била дадена цяла година. Ако през това време не успеел да отговори на въпроса щял да бъде обезглавен. Въпросът бил: „Какво искат всъщност жените?“

Крал Артур изпратил своите пратеници да разпитата женската половина на царството му, но никой разумно не можел да отговори на този въпрос. Накрая му съобщили, че една стара вещица знае отговора, но цената й била много висока. Кралят изпратил при нея посланик, за да разбере, какво точно желае. Оказало се, че тя иска да се омъжи за най-добрият му рицар Гаваин.

Магьосницата при това била страшна, стара и противна. Артур казал:

– Не искам моят най-добър приятел да бъде нещастен. По-добре да умра.

Гаваин проявил благородство и заявил:

– Животът на крал Артур е важен за цялото кралство. Радвам се, заради благото на държавата да се оженя за тази противна магьосница.

След това Артур получил отговор на въпроса си. Тя казала:

– Повече от всичко на света жената иска да се разпорежда със своя собствен живот.

Този отговор удовлетворил царя и Артур бил освободен. Всички били радостни и настъпило времето за сватбата. Рицарят Гаваин бил истински джентълмент. Магьосницата се държала отвратително на масата, взимала храната с ръка и високо ругаела. Когато настъпила сватбената нощ, Гаваин укрепил сърцето си, влязъл в спалнята и не могъл да повярва на очите си. Пред него на леглото лежала най-красивата жена на света. Той удивен попитал:

– Какво се е случило?

Тя казала:

– Заради проявеното търпение и добро отношение към мен, реших половината от времето да бъда млада красавица. Ти сам можеш да избереш каква искаш да бъда през нощта и  през деня.

Гаваин се замислил. Той не могъл да избере, за това оставил на нея да реши. Когато магьосницата чула отговора на мъжа си казала:

– Аз винаги ще бъда красива, защото разбрах, че ме уважаваш и ми даваш възможност да се разпореждам със собствения си живот.

През 1941 г. Полският свещеник Максимилиан Колбе се оказал в Освиенцим.

Веднъж един от затворниците избягал. Заместник коменданта на лагера решил, че някой трябва да плати за това. За целта избрал десет човека, които трябвало да умрат от глад.

Един от обречените полският сержант Франтишек Гайовничек започнал да плаче и да споменава имената на жена си и децата си.

Тогава Колбе излязъл и предложил своя живот в замяна на живота на Франтишек. Неговата жертва била приета.

В едно зловонно място хвърлили и десетте жертви. Колбе продължавал да поддържа останалите събратя с молитва и песни. Три седмици по-късно той бил още жив.

Тогава нацистите решили да му бият смъртоносна инжекция.

През 1982 г. Максимилиан Колбе бил канонизиран.