Това бе един добре подреден дом, но в него нямаше мир. Причините бяха основно две.

Стопанката на дома Наталия Василева обичаше да чисти и подрежда, но не я карайте да готви. Това за нея бе най-омразното нещо.

Бедата бе в това, че Милен обичаше да си похапва и то не каква да е храна, а домашно приготвена. Той често се мръщеше, когато на масата му се сервираше полуфабрикат или нещо претоплено, взето на готово от магазина.

Да, но и Милен си имаше своите кусури. Крушката в мазето няма да светне от само себе си. Едното чекмедже на кухненския диван скоро щеше да се разпадне. Вратата на гардероба бе провиснала и Наталия, за да може да я затваря, бе положила няколко книги под нея …..

Когато припомняше на Милен за неразбориите, гласът на съпругата му звучеше рязко и недоволно:

– Вратата …. крана в банята, ….. казанчето в тоалетната, ….

Милен си правеше оглушки или махаше с ръка и тържествено обещаваше:

– Утре ще се заема с това.

Но това утре така и не идваше.

Една вечер Милен забеляза, че жена му се мотае в хола с прахосмукачката и изобщо не приближава към кухнята. Не се стърпя и я попита:

– Какво ще вечеряме тази вечер?

Така искаше да ѝ подскаже, че е време да приготвя вечерята.

Жена му го изгледа войнствено и каза:

– Приемам с вяра, че вечерята вече съществува! Ти съмняваш ли се в това?!

Милен повдигна рамене, но в очите му явно се четеше недоверие.

– Е, щом е така, – тропна гневно с крак Наталия, – без отлагане трябва да постим за твоята вяра.

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!

Магдалена бе останала вдовица на 34 години с три малки деца на ръце. Ежедневието ѝ преминаваше в работа и грижа за малките. Почти не ѝ оставаше свободно време да помисли за себе си.

Минаха години децата пораснаха, появиха се и внуци. Понякога ѝ ги оставаха да се грижи тях. Купуваше им играчки и бонбони, а и сама приготвяше лакомства за малките палавници. Това бе израз на любовта ѝ към тях.

Тия дни магазините бяха отрупани с големи и малки сърца, шоколади увити в красиви червени и розови кутии с формата на сърце.

– Магда имаш ли вече Валентин? – подхвърля ѝ закачливо съседката.

Тя отдавна познаваше Магдалена. Знаеше колко трудно ѝ беше, докато изгледа децата. Освен това в квартала всички уважаваха Магдалена. За тях тя бе почтена жена, която не се забъркваше в разни любовни авантюри.

– О, Недке, – отвърна ѝ в същия тон Магдалена, – нали знаеш, че още преди 32 години отдадох сърцето си на Исус. За това за мен всеки ден е ден на влюбените.

– Ех и ти, – махна с ръка съседката.

– Той ме кара да се чувствам обичана и специална, – добави Магда.

Може би ще си кажете, че и този ден ще дойде и ще си отиде, особено ако сте сами. Но погледнете малко по-различно към него. Използвайте го, за да свидетелствате за Божията любов на някой друг.

Или просто им кажете: „Исус е любовта на живота ми“.

Не забравяйте, че “ Ние любим [Бога], защото първо Той възлюби нас“.

Трифон бе навел глава и се оплакваше на приятеля си Михаил:

– Не мога да го проумея това. Посрещам всички нужди на семейството си. Давам на жена си всичко, от което се нуждае, на децата ми също. Какво искат още от мен?

– Те искат теб, – съчувствено го погледна Михаил, – твоето време, твоето внимание! За тях е важно да знаят, че значат нещо за теб. Нищо не може да замени времето, което би прекарал заедно с тях.

– Самият знаеш колко много работа имам. Нали за тях се трудя, за да имат всичко необходимо.

– Децата ти нямат нужда от вещи, те се нуждаят от време с теб, жена ти също.

– Не мога да се разкъсам на хиляди парчета.

– Кое според теб е най-добрият израз на любовта? – попита Михаил.

Трифон вдигна безпомощно ръце и нищо не каза.

– Това не са цветя за жена ти или шоколад за децата ти.

– Тогава какво? – отчаяно извика Трифон.

– Най-добрият начин, по който можеш да изразиш любовта си към някого, е да му отделиш специално внимание. Когато правиш това, все едно му казваш: „Ти си ценен за мен. Това, което казваш или правиш е важно за мен“.

– Добре, – въздъхна тежко Трифон, – но нали ги питам какво искат. Интересувам се за децата какви оценки са изкарали в училище.

– Това достатъчно ли е? – попита Михаил.

– Какво още трябва? – Трифон нервничеше и стана много неспокоен.

– Същността на добрите взаимоотношенията не е в това какво правим един за друг или какво си даваме един на друг. Тя се изразява в това колко от себе си даваме на другите.

Трифон наведе глава.

– Забележи, – Михаил кротко продължи, – на това, което обръщаме внимание, то расте. Ако влизаш по-често в градината си и я обработваш, тя расте и дава плод. Ако обръщаш повече внимание на децата си, те ще израснат с мисълта, че са обичани. Ако отделяш повече време за жена си, в което да я изслушаш, бракът ви ще се развие и двамата ще се обичате още повече. Сам си създавай възможности да проявяваш внимание, не чакай това просто да се случи.

Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.