Той беше направил 62 хиляди аборта. Това е почти колкото населението на един град. Виждал е бебето. Как бие сърцето му, как се движи и отваря уста. Децата в по-късните етапи на бременност смучели палците си. Те изпитвали емоции, бурно реагирали на звуковите вълни и вибрациите.
Представете си, достатъчни са само 4-5 минути, за да се убие такъв малък човек.
Изведнъж този човек престана да прави аборти.
Това се случило веднъж, когато сърцето му се изпълнило с мъка при поредния аборт.
Извършвал операция, за да прекъсне бременност на четири и половина месеца. По време на операцията осъзнал, че е убиец. Поредният аборт, който бил обичайна рутинна операция, се превърнал за него в кошмар.
Първоначално сложил компрес напоен с йод върху ръката на бебето. Йодът раздразнил нервните окончания и малката ръка започнала да трепти като се гърчела. Следващия ход бил да извади крачето на детето, но се случило пак същото. Нищо подобно не бил усещал до тогава.
Той се опитал с инструменти да хване сърцето на детето и почувствал как трепти. То продължавало да бие в ръката му, бавно и все по-бавно, докато затихнало.
Той съзнавал, че е извършил убийство, умъртвил е човек.
На жената изтичала кръвта и нейния живот също бил застрашен. Тогава той започнал да се моли:
– Господи, помогни ми да я спася, а накажи мен.
От тогава той повече не правел такива операции.
Вътрематочният аборт е много по-страшно нещо от обикновеното убийство, защото малкия човек е напълно беззащитен.

Някога Настрадин Ходжа бил съдия. Веднъж при него дошла една жена, която водела сина си.
Тя казала:
– Това момче яде твърде много захар и аз не мога да го отуча от тази привичка. Моля те, забрани му официално, да не яде много захар, защото то не ме слуша.
Настрадин й казал да дойде след една седмица, а когато тя дошла, отложил решението си с още една седмица,
След което казал на момчето:
– Забранявам ти да ядеш много бучки захар на ден.
Жената го попитала:
– Защо ти трябваше толкова много време, за да му кажеш това?
Настрадин отговорил:
– Преди да заповядам на някого да намали консумацията на захар, трябваше да проверя дали самият аз мога да го направя.

Понякога човек става свидетел на нещо, на което не всеки би се решил.
Ситуацията е съвсем банална и все пак…..
Пешеходна пътека и три ленти за колите. Минава жена с количка.
Колата на крайната лява лента я пропуска и тя минава. В средата спира сребриста Тойота.
В крайната дясна лента „лети“ от далече кола…..
Шофьорът на Тойотата виждайки всичко това, рязко зави и прегради лентата, прикривайки жената с колата си.
„Летящият“ по чудо успя да спре…
Дълго след това си мислех, дали бих постъпила така или не. Това е невероятно! Тръпки ме побиха.
Едно разбрах, че не всичко е загубено, все още има хора между нас!!!

Диди се бореше за живота си. Лекарите очакваха броя на кръвните клетки да стане почти нула и едва тогава щяха да преминат към химиотерапия.

Слаба измъчена жена непрекъснато питаше и се интересуваше за дъщеря си, но медиците избягваха да й дават празни надежди. Увещаваха я, че тук са най-добрите специалисти и те правят всичко възможно, за да я спасят.

Меги нежно прегърна приятелката си и каза:

– Не трябва да спираме да вярваме, че Бог е с нас в цялата тая каша.

– Опитвам се, Меги, но в някои дни ми е много трудно. Тогава си мисля, че Бог се е заел с решаването на по-важни проблеми, че обръща внимание на по-важни хора или че съм допуснала грешка заради, която ме наказва, …….

Жената наведе глава. Сълзите, които напираха в очите й изведнъж бликнаха. Меги я прегърна и я насърчи да изкаже мъката си.

– Дори не знам за какво да се моля вече, – хлипаше жената. – Когато влязох в чакалнята видях толкова много бащи и майки, които очакват отново да се смеят и живеят. Всички сме притаили дъх в очакване на чудото. И се чувствам егоистка. Моля се Бог да излекува детето ми, старая се да привлека вниманието Му. Иска ми се поне да ми покаже какво да направя …. Всички тези родители се молят за спасението на децата си …… Не разбирам, толкова ли е трудно това?    Защо трябва да е Диди? Тя е толкова малка, нежна и красива. На никого не е направила нищо лошо. А има хора, които са наранявали, ….. и въпреки това са здрави, докато моята Диди….

Дълго сдържания гняв и отчаяния връхлетяха като лавина.

Меги не каза нищо. Тя придържеше приятелката си и й подаваше хартиени кърпички.

Понякога мълчанието казва много повече, а самото присъствие дава утеха……

На улицата към млад мъж пристъпва симпатична жена.
– Извинете, – усмихва му се тя, – струва ми се, че вие сте баща на едно от моите деца…
Мъжът изпадна в шок. На лицето му бе изписан ужас и удивление.
– Аз? – това бе единственото, което можа да се откъсне от пресъхналото му гърло.
– Успокойте се, – каза жената. – Аз съм учителка.