Разбраха се заедно да изкарат празника. Николета пожела да поканят майка ѝ и родителите на Тодор. Той смяташе, че възрасните хора не умеят да се веселят на празник и ще бъде много скучно, но се съгласи.

Николета бе очарователна, мила и съобразителна. Купи подаръци за всички. Украси стаята с цветя. Помогна на майката на Тодор в готвенето и подреждането на масата. Шегуваше се с баща му.

Николета обръщаше специално внимание към майка си. Беше нежна и внимателна към нея. Наскоро двете бяха загубили много скъп човек и за двете – баща и съпруг.

Когато Николета остана насаме с Тодор, тя каза:

– Благодаря ти за всичко, което направи за мен и майка ми. Не говоря само за днес, а за всеки ден, откакто почина татко. Нямаше да издържа без теб, едва ли щях да преодолея болката и мъката, майка също.

– Няма защо, да ми благодариш, – каза смутено Тодор. – Ти знаеш колко много те обичам, а майка ти винаги съм уважавал. Тя е прекрасна жена. Възхищавам се на твърдостта ѝ в такъв труден момент.

Бяха се запознали преди три години, но смъртта на бащата на Николета, ги сближи още повече.

Сега Николета знаеше, че може винаги да разчита на Тодор и той никога няма да я предаде.

Хората във автобуса бяха малко, но всички седящи места бяха заети. Петър седеше и мечтаеше.
На една от спирките се качи поп, тридесет годишен, в черно расо, с брада и голям кръстна провесен на гърдите. След него влезе жена с бебе на ръце. Попа не я видя.
Петър скочи и каза:
– Седнете моля – направи крачка напред и протегна ръка пред свещеника, за да докосне женато по лакътя, за да ѝ покаже свободното място.
Изведнъж попът силно издърпа ръката на Петър в страни и със църковния си бас силно и назидателно каза:
– Какво правите? Няма нужда, аз мога и прав да постоя. Сядайте на мястото си.
Хората наоколо започнаха да се смеят. Петър без да обръща внимание на смеха, успя да настани жената на своето място.
След няколко спирки очите на Петър и попа се срещнаха и се усмихнаха един на друг. Попа пошепна на ухото на Петър:
– Извинете, лошо се получи. Ако бях облечен в цивилни дрехи, не бих си и помислил, че се обръщате към мен. Благодаря ви.
– За какво?
– За това, че ми помогнахте да видя гордостта в себе си. Да, моята гордост е виновна за всичко.
– Е, но нали се повдигна настроението у хората.
– Вярно е, – съгласи се попът.
Когато дойде време свещеникът да слезе, протегна ръка на Петър и двамата се здрависаха. Тогава Петър каза:
– Тъй като вие се притеснявате за своята гордост, то няма да ви целуна ръка и ще се огранича само с едно ръкостискане.
В отговор църковният бас на попа избухна в обикновен човешки смях.

Една ревностна и богобоязлива християнка пътувала с кораб. И както обикновенно тя раздавала на пътниците Библии и духовни книги. На кораба бил и един католически свещеник. Когато жената му предложили книги, той вежливо отказал:
– Благодаря ви, но аз си имам своя религия.
– А аз имам Исус Христос, – казала жената и се отдалечила.
След две години тази жена отново срещнала същия свещеник. Той я познал и ѝ казал:
– Не можах да забравя думите ви. Те поразиха сърцето ми. Чрез Божията благодат сега мога да кажа: „Аз имам Господа Исус Христос!“
И наистина, той имал мир с Бога, който преди не можел да достигне, чрез равнодушно изпълнение на заповедите на своята религия.
Какво има всеки от нас религия, догма, доктрина, известни знание за Бога или Исус Христос?
Като хора, ние се нуждаем Исус Христос в нашето ежедневие. В Исус Христос християнина поличава отговор на всички житейски въпроси. Лесно можем да минем без човешките учения и знания, но не бихме могли без Исус Христос.
Исус Христос дойде да се установят нови взаимоотношения между човека и Бога. В Него имаме цялото богатство, което Бог има. Божият Син стана Човешкия Син, за да станат човешките синове Божии.

Виолета седеше с Павел, гледаше го радостно и си мислеше: „Дали да не отскоча да видя новата си приятелка Жана?“

Жана беше в същата болница, където бе лежал и Павел. Скоро щяха да я изпишат. С нея Виолета се чувстваше много по-добре. През дните, когато Павел беше в тежко състояние, именно Жана я подкрепи да не рухне. За Виолета Жана бе невероятно мила, мъдра и разумна жена.

Преди две седмици лекарят бе извикал Виолета и ѝ каза:

– Много съжалявам, но има вероятност съпруга ви да остане от кръста надолу неподвижен.

Очите на Виолета се напълниха със сълзи. Лекарят я потупа съчувствено по рамото, но разбра, че трудно би се спаравил със сълзите ѝ и остави сама в коридора. Раменете ѝ неудържимо се разтресаха. Тих болезнен вопъл се изтръгна от нея.

Тогава по коридора мина Жана, тя бе в болничен халат и отиваше до сестрата, да я помоли за помощ. Жената до нея в стаята имаше силни болки.

Тя видя плачещата жена и не можа да я подмине. Сърцето ѝ болезнено се сви. Доближи до разплаканата жена и кротко попита:

– Мога ли да ви помогна с нещо?

Виолета вдигна насълзените си очи, видя другата жена и още по-силно се разрида. Жана само я прегърна и заплака тихо с нея.

След няколко минути Виолета обърса очите си, погледна непознатата и малко по-спокойно каза:

– Извинете ме. Лекарят каза, че Павел ще остане парализиран за цял живот.

Жана съчувствено я погледна и добави:

– Може и да се оправи. Пък и вие нали ще сте до него, ако се случи наистина най-лошото …..

– За него ще бъде истински ад. Той е толкова деен и силен. Обича да работи. Имаме две момчета на 5 и 8 години. Понякога ги грабва и тичешком ги понася и двете заедно, а децата много се радват на това. Как ще живее прикован на инвалидна количка до края на живота си?

– Щом се налага, – каза Жана, – ще се примири. Ти го обичаш много, а вярвам, че и той те обича така. Любовта е чудно нещо. Казват, че с вяра човек планини може да премести, но същото може да направи и любовта.

Очите на Виолета заискряха и в сърцето ѝ се промъкна надежда.

– Но той може да се възстанови и напълно, – продължи Жана. – И днес стават чудеса.

Виолета прегърна радостно Жана и ѝ се усмихна ……

Вечерта беше изпълнена с тъга и болка. Даниела пак бе останала сама, но този път реши да се обади на приятелката си. Когато ѝ звънна, Зоя веднага се съгласи.

Двете се събраха в кухнята на Даниела. Като домакиня тя предложи на Зоя кафе и сладки, които бе пекла през деня.

– Изглеждаш ми доста весела, да не си се влюбила?

Даниела се изсмя тъжно.

– Дали съм лудо влюбена? Не. Нали ме познаваш, как бих могла да го направя?

– Изобщо ли? – недоверчиво попита Зоя.

– Ники е мой съпруг – отвърна Даниела, което не бе отговор на въпроса. – Не го мразя, може би трябвало, но той си има и добри страни. Грижи се за семейството, интелигентен и чаровен е, когато поиска.

– Предполагам, че все още обичаш тези негови качества, – реши да я подразни Зоя.

– Е, поне ги ценя, – смръщи вежди Даниела. – Без тях щях да го напусне още преди години.

– Той е красив мъж и го знае – натърти Зоя. – Харесва му вниманието на жените.

– Така е.

– Верен ли ти е?

Даниела отклони очите си от питащия поглед на Зоя и приятелката ѝ разбра. Това бе по-ясно и от отговор.

– Въпреки това ми изглеждаш спокойна, – каза Зоя и Даниела се засмя смутено.

– Сега може би така ти се вижда, но не винаги е било така. – Даниела погледна към прозореца и се върна назад в спомените си. – Мнохо плачех. Бях разтроена. Чувствах се използвана и непотребна.

– Още ли се чувстваш така?

Последва кратко мълчание.

– Понякога се питам дали, ако бях малко по-сексапилна, по-отворена и дори нахална, щеше да се чувства задоволен у дома?

– Някои мъже постоянно търсят нови завоевания, това е в кръвта им, – отбеляза Зоя.

– Така каза и психоложката. Даваше ми подходящ съвет, но в крайна сметка не можеше да направи нищо повече. Семейната терапия бе необходима, но Ники отказваше.

– Да не би да се е страхувал?

Даниела вдигна очи към тавана.

– Може би.

– Още ли го обичаш?

– Не. Тези негови краткотрайни връзки…..

– Казвала ли си му за това открито?

Даниела леко се усмихна. Откритата конфронтация бе нещо, което цял живот бе отбягвала.

– Знае, че го подозирам, – махна с ръка Даниела. – Веднъж в къщи пристигна букет цветя с картичка от него, адресирана до друга жена. Когато го попитах каза, че тя напуснала работата си при тях, затова ѝ бил изпратил цветята, но аз не съм глупава. Проверих списъка на служителите в кантората му. Там я нямаше. Друг път ми се обади една жена. Тъкмо бе скъсал с нея и тя се чувстваше достатъчно наранена, искаше да му отмъсти. Решила, че най-лесно ще го направи, като се обади на съпругата му и разкаже всичко.

– Как обясни това Ники?

– Твърдеше, че била клиентка, която не останала доволна от работата му, затова се опитвала да му създава неприятности. Наистина му беше клиентка. Това беше вярно. За останалото не знам.

– Защо си останала с него? – попита Зоя.

Даниела наведе глава и много тихо каза.

– Финансовата сигурност. Цели двайсет години Ники е бил моята основна работа. Това е кариерата ми. Да чистя, готвя, да подреждам дрехите му …..