Един инженер умрял и отишъл в ада. Там не му харесли много от нещата и за това започнал да въвежда нововъведения. Скоро пуснал климатик, освежител в тоалетната, ескалатори…

Господ звънал на дявола:

– Как сте там?

– Много добре! Имаме си климатик, освежител в тоалетната, ескалатор и не се знае какво още ще направи този инженер.

– Вие си имате инженер? – изненадал се Господ. – Тук има някаква грешка. Инженери не отиват в ада. Я ми го изпрати.

– За нищо на света. Харесва ми да си имам инженер.

– Ела горе веднага и ще се съдя с теб!

– А от къде смяташ да си вземеш адвокат?

Тя мразеше асансьора и никога не се качваше на него. Изкачваше се по стълбището и ходеше дори до деветия и единадесетия етаж пеша. На отделните площадки си почиваше, за да възстанови дишането си и продължаваше напред.
– Стълбата е като живота, – казваше често тя.
В метрото не се качваше на ескалатора.
– Търпение и малко усилие, – повтаряше тя. – Всичко трябва да постигнеш сам. Започни, а после то само ще се получи. Дай и ще ти се върне десетократно повече…..
Нейните приятели смятаха, че тя ще живее над сто години, но тя само се усмихваше на приказките им и казваше:
– Страхувам се, че тази тризначна цифра не е за хората. Навярно ако живея толкова дълго ще приличам на вещица.
Тя имаше невероятен глас изпълнен с различни нюанси. Топли, доброжелателни за приятели. С хората беше официално учтива, но се е случвало и до ледени и студени нотки.
По особен начин тя разговаряше с животните, които обичаше.. Често можеше да се чуе как казва „душичко“ или „Вие“, когато се обръщаше към някое бездомно куче с тъжни очи или разплакана в двора котка.
По много особен начин тя четеше стихове. С ясен, дълбок, мелодичен, напомнящ на виолончело глас.
Внезапно се разболя. Упорито се противопоставяше на болката и страданието си…
Няколко дена преди да напусне този свят казваше, че вижда врата, на която е написано нейното име. Тясмяташе, че там се е освободило място за нея….
Почина малко преди да навърши 99 години….