Обвиняват ни, че пишем неграмотно, бе да питат: „Защо….”? А понякога нещата започват така……

След като есента успя да изтласка лятото, което не желаеше да си отиде, извади боичките си и започна вдъхновено да разкрасява всичко наоколо. Идеята ѝ бе да смени всички цветове. Само така можеше да покаже, че сега тя е господарката. Изглежда жълтото, червеното и кафявото бяха любимите ѝ цветове. Листата недоволни от новата си премяна бавно падаха, покривайки земята  с тъжен и недоволен килим.

Миналогодишните първолаци, източили се малко това лято, за втори път прекрачиха училищния праг. Очакване и страх, нетърпение и нежелание, устрем и апатия се блъскаха в главичките на малчуганите. Децата не знаеха с какво ще ги изненада предстоящата учебна година.

Учителят, леко приведен от бурите през изминалите години, с благ глас прикани и поведе децата към стаята. Старите чинове с изтъркани от седене седалки и надупчената, като от шрапнели, черна дъска срещнаха спокойно порасналите деца.

Отново е час по български език. Децата шумно разгърнаха тетрадките и въоръжени с разноцветни химикали очакваха следващите напътствия на учителя. Днес той беше решил да разбере, до колко децата  могат да пишат вярно. Предстоеше диктовка.

Тежка въздишка се изтръгна от нечии гърди.

Мъжът започна бавно да диктува, като по няколко пъти повтаряше фразите, както и някои думи недочути от питомците му. Стиснали устни с химикали в ръка, децата се опитваха да наредят непокорните букви върху редовете.

На първата маса седеше дребно къдрокосо момиченце. Буйните му кичури своеволно заемаха невероятни положения, защото малката детска ръка ги разбъркваше непрекъснато. Изглежда, детето се затрудняваше сериозно. За някои думи се двоумеше, защото не знаеше точно как да ги напише, но словосъчетанието „Съветски съюз”, срещащо се толкова често в текста, го хвърляше в ужас. Реши да го напише така, както го чува, но веднъж му се струваше, че учителят казва „съветски”, а в друг „съвецки”.  Детето  бе напълно объркано. Накрая реши една част от трудното словосъчетание да напише със „ц”, а другата с „тс”.

Диктовката свърши. Децата облекчено въздъхнаха. Учителят ги посъветва преди да предадат работите си внимателно да поправят допуснатите грешки. Несигурност и страх обгърна къдрокосото дете. То реши да остави нещата така, както са си, пък каквото ще да става. Плахо подаде тетрадката и се сви на мястото си.

На другия ден, застанал пред децата, учителят държеше купчината детски тетрадки. Децата с трепет очакваха резултатите. Всяко получи своята тетрадка и я разгърна разтреперано.

Малкото къдрокосо момиченце отвори тетрадката си и замря. Червеният химикал не беше пощадил думите и от тях се лееше кръв.. Цялата страница беше същинска касапница. Най-отдолу извила грациозно шия се усмихваше заплашително нежелана двойка.

Не може да се каже, че детето бе изненадано, но се надяваше на някакво чудо.  То загърби страха си и философски заключи: „И двойките са за учениците. Ако не  бяха нужни, не биха ги измислили?”

Какво е това, примирение или безразличие? Липсата на характер или неумение да се помогне навреме?

И като си помисли само, че всичко започва оттук, от училищната скамейка……

Имало на света чудно малко селце. Най-доброто сред околните. Хората там се трудили за общото благо, така че животът им да стане по-добър.

Веднъж в селото дошъл един човек и казал:

– Спешно имаме нужда от хора за война.

Кметът му казал:

– Извинявай, но сега е време за засаждане на културите, а за това са нужни всички мъже.

Човекът си заминал, но след известно време пак дошъл:

– Сега имаме още по-голяма нужда от хора, които да отидат на война. Нека някой да дойде със нас.

– Полята са необработени и сега с нищо не можем да ви помогнем.

Минало известно време и всичко изглеждало добре, но този човек отново дошъл през есента.

– Това е всичко, което можем да направим. Без  вашите хора не бихме могли да устоим на врага.

Отговорът бил:

– Не, реколтата още не е събрана.

Това било много добро селце, но събуждайки се една сутрин, хората видели на хоризонта да се издига облак от прах. Това бил Чингиз хан……От селото не останало нищо.

Когато човек отделя време не само да устройва собствения си живот, а допринася и за околните, постъпва благоразумно. И това го прави не защото има възможност, а  защото от него зависи оцеляването му в дългосрочен план.

Често може да чуете: “ Но какво мога да направя. Аз съм само един обикновен човек“? Не забравяйте, че обикновени хора са променяли историята.

Така че ако забележите нещо нередно да се случва, кажете го. Това е по-добре от нищо. Интересното е, че след това ще се почувствате по-добре.

–