Денят беше горещ. Сенките на дърветата отдаваха своята прохлада на хората, които се бяха скрили под тях.

Цанко беше дошъл специално да се види с Катя. Бяха се запознали преди три седмици. Той веднага я хареса, затова си намери повод да се отбие до дома ѝ.

Беше намислил предварително какво да я попита. Тя знаеше, че е готвач и нямаше да се усъмни в нищо.

– Познаваш ли някой, който иска да вземе на работа готвач като мен? Мога да правя всичко, – каза Цанко.

– Какво можеш да предложиш като специалит, Цанко? – заинтересува се Катя.

– Пържен дроб от животни угоени със смокини. Спортистите обичат да ядат такова нещо. Най-добре е да се избягва свински дроб, той е по-твърд от телешкия или агнешкия дроб. Предпочитам да пържа, а не да го пека на скара. Така месото остава по-сочно и свежо. Поръси го с мента, кориандър, сол и ще имаш чудесно ястие. Хората от моя народ го наричат нарифа.

– Какво означава нарифа? – попита Катя.

– Означава победа! – ухили се Цанко. – Това е поднесена победа, победа за сетивата, за стомаха, за езика, за небцето. – Цанко изведнъж спря обясненията и пак попита, – Катя, знаеш ли някой, който наистина търси готвач?

– Мисля, че знам! – засмя се Катя. – Ела с мен, Цанко!

Приятел на баща ѝ скоро бе прогонил готвача от заведението си, поради това, че готвачът му си присвоявал част от продуктите и ги носел у дома си. Катя бе харесала Цанко. При първата им среща дори опита някакъв негов специалитет, който ѝ се стори много вкусен.

Беще убедена, че чичо Григор, приятелат на баща ѝ, щеше да го хареса и ще го вземе на работа.

На територията на Северния остров в Нова Зеландия има едно прекрасно място, система от пещери Вайтомо, което на езика на майорите се превежда като „вода“ и „дупка“. Сред туристите то е придобило огромна популярност и то не заради невероятната си красота и причудливи форми. Това място си има своя чар. В една от пещерите може да се наслаждавате на елегантно „звезно небе“. Само, че това небе не е обикновено, а съставено от множество комари.

Това, което на пръв поглед изглежда като милиони малки звездички, всъщност са осветените мрежи на ларви на гъбични комари.

Всичките 4 вида комари от този вид се срещат само на територията на Нова Зеландия. Те живеят в тъмни и влажни пещери, защото там се среща основната им храна, особен вид гъби. Личинките на тези комари се хранят с тези гъби, но предпочитат мухи, молци и други малки насекоми.

За да хванат храната си те правят капан под формата на копринени нишки с дължина 30-40 сантиметра. Всяка една от тях е закачена за гнездото на ларвата. В края и по цялата дължина на нишката има лепкави капчици течност. Тези капчици имат парализиращо действие.

Изработеният капан ларвата осветява със светлина от собственото си тяло, за да привлече плячката си. Колкото е по-гладен „ловеца“ толкова по-ярко е осветен капана. Когато плячката попадне в мрежата, личинката бързо събира нишките и „улова“ попада в устата ѝ.

Това светене е резултат от химическа реакция, която се провежда в един специален орган, намиращ се в стомаха на ларвата. Той съдържа два химикала люциферин и люцифераза. При смесването им с кислород става окислителна реакция и започва да се произвежда светлина.

Порасналите ларви на гъбните комари достигат дължина 3 сантиметра. През целия си живот, 5 до 12 месеца в зависимост от храненето, дават 4 пъти поколение. След това започва какавидния етап, който продължава 1-2 седмици. През това време светенето престава.

След „освобождението от оковите“ гъбните комари започват живот на възрастен индивид. Главната им цел е да търсят партньор и да се оплождат. Скоро след това мъжките умират. Със самките това става след снасянето на яйцата. След 20 дена от яйцата се излюпват 3-5 милиметрови личинки.

Естествените им врагове са малко. Най-голямата заплаха идва от нас, хората.

Гущерите гекони нямат клепачи, така че те са принудени периодически да овлажняват специална прозрачна мембрана върху очите с върха на езика си.
Други вид гекони, които живеят в пустините на Намибия, използват тази особеност и за обратния процес.
Всяка сутрин върху дюните се спуска мъгла, която се кондензира в очите на гущера. След това той я облизва, за да утоли жаждата си.

Бретонците във Франция, баските в Испания и старите ирландци са близки по отношение на езика. Към тях трябва да прибавим и българите.

Можем да направим множество паралели, които говорят за удивителното сходство. В Оверн, южната част на Франция, любимият танц на местните хора е Ла-Буре, който е идентичен по мелодия и стъпки с нашата ръченица. Невероятна е външната им прилика, манталитета, бита и обичаите с тези на българите. Овернците също използват гайда, която не само с формата си, но и с възпроизведените мелодии прилича на българската.

Ако сравним писмеността на баските, открита на плочата от Билбао, които са древен прединдоевропейски народ, с руните от Дунавска България, ще видим припокриване в 14 знака, което е 56%. Тяхното знаме е идентично с българското – бяло, зелено, червено. Не случайно легендата разказва за първият испански крал, носещ името Болгорос.

Това може да ви звучи като грешка на езика. Навярно според вас те имат муцуни, а не лица. Но истинските любители на животните  биха назовали всяко човешко лице муцуна. Всяка животинка е личност, а там където има личност има и лице. Това доказва със фотографиите си Мортен Колдби. Неговите фотопортрети на животни предават емоционалната сложност на по-малките ни братя. Ако разбира се можем да назовем така слоновете, тигрите и мечките.
Мортен Колдби живее в два града Орхус в Дания и Берлин. След завършването на датската школа по фотография, четири години е асистирал на  известни фотографи, докато не почувствал в себе си сили да открие собствено студио. Сега той е заангажиран с комерческа фотография, предимно фото-реклами, модни снимки и разбира се портрети. В свободното си време фотографа обикаля на мотоциклет планината и зоопарка. Той гледа  не само израженията на животните, но се стреми да ни  ги покаже  в най-добрата им светлина. Фотографът „улавя“ моделите си в момент, когато повечето от лицата им са като човешки и по този начин да ни кара да им съчувстваме и да ги разбираме по-добре.
Гледайки портретите на животни направени от Колдби, само напълно безсърдечен човек може да стреля по елени, да облече кожено палто от вълк или да  хвърли билярдна топка от слонова кост.
Такива снимки са най-добрата пропаганда за по-етично отношение на човека към животните. Никаква зелена реклама не би подействала така силно, както тези фотографии.