Той отиваше все по-далеч, търсейки приключения, които винаги го удивяваха. Много от дните бяха съвсем безцветни, други изобилствуваха от събития.
Неочакваното винаги е било отличителна черта на ловуването, както и негова неотменна прелест. Един ден той отиде далеч зад хребета, в съвсем друга посока, и мина през широката горска поляна, където лежеше поваленият ствол на огромната липа. Нейните размери го поразиха. Той отмина поляната и се упъти към езерото, което беше на около миля на запад, но след двадесетина минути изведнъж спря.
Погледът му падна върху огромно черно животно, покачило се на десетина сантиметра от земята на разклонения ствол на една ела. Мечка! Най-сетне! Ето го изпитанието на нервите, което беше очаквал през цялото лято.
Отдавна се чудеше как щеше да се държи при подобно изпитание! Стоеше като вкаменен. Дясната му ръка се плъзна в джоба, извади три-четири едри сачми, които носеше за спешни случаи, изсипа ги върху поставените вече в цевта дребни сачми и втикна тампонче, за да не се изръсят.
Мечката стоеше все така неподвижно и младежът не можеше да види главата й, но сега започна да я изучава внимателно. Не беше голяма, напротив малка, да, много малка, истинско меченце.
Меченце! Това означаваше, че наблизо се намира и майката. Той се озърна уплашено и като не видя никой, освен малкото мече, насочи пушката и стреля.
За негова най-голяма изненада животното тупна мъртво на земята. Оказа се, че не е мечка, а огромен таралеж. Заразглежда го с удивление и съжаление, защото нямаше никакво желание да убива подобно безобидно същество.
Откри върху странното му лице две-три дълбоки драскотини, които доказваха, че той не е бил единственият му неприятел.
Реши да си върви, но забеляза кръв по панталоните си, а след това откри, че лявата му ръка кърви. Беше се наранил сериозно от бодлите на животното, без сам да забележи как.

Английският писател, поет и писател Ръдиард Киплинг е известен у нас с книгата си „Книга за джунглата“. През 1907г. Киплинг получава Нобелова награда.
Но навярно не сте чували доста интересни факти за живота на този човек! Ето и някои от тях.
Своето име Ръдиард, Киплинг е получил от езерото, където родителите му са се запознали.
Политическата позиция на Киплинг е причина за изключването му от литературните кръгове. Наричали го „поет казарма“, „бард на империализма“ и „литературен хулиган“.
В пансиона за деца, където бъдещия писател е прекарал 6 години, живота му е би много суров и жесток. Киплинг заявява по-късно, че би изгорил този дом, а пепелта би поръсил със сол.
Интересното е, че Ръдиард Киплинг можел да пише само с черно мастило.

През лятото дойде нова бригада. Трябваше да се изкопае изкуствено езеро за развъждане на шарани. Работата бе тежка и нископлатена, защото никой не плаща добре за такава работа. Председателят разведе младия бригадир на групата из стопанството, показал му и складовете, пълни със селитра, която използваха за наторяване или като инсектицид.
— О! — каза младия човек. — Селитра. Ами защо да копаем езеро, като можем да го взривим?
— Какво значи да го взривим? — председателят живо си представяше как от езеро към небето се издигат стълбове вода и по небето летят шарани.
— С няколко взрива ще направим голяма яма. Два дни ще са нужни за подготовка на експлозива и два дни за изравняване на терена. За пет дни ще имате езеро, а ние ще ви свършим и някоя друга работа.
— С какво ще взривяваме? — председателят гледаше младия бригадир и явно не хареса огнения плам в очите му.
— Ами вижте колко селитра имате!
И младият човек започна да обяснява на председателя, че неговата бригада е от студенти химици, че самият той отличник, а във военната катедра е специализирал взривно дело, че от селитра и още няколко прости вещества, които сигурно ще се намерят в стопанството, много лесно може да се направи взрив, да се изкопаят дупки, да се заложи взривът и-и-и….з
— Недейтe — прекъсна го председателят, защото бил мъдър човек и с голям жизнен опит. — По-добре копайте с лопати като хората.
През цялото лято бригада копа с лопати езерото, което можеше да бъде направено за пет дни

Ахтамар е остров на езерото Ван, намиращо се в източна Турция.
Произхода на името на острова, което е на арменски се губи във вековете. Останала е само легендата за трагичната любов на безстрашен юноша и девойка Тамар.
Острова е населяван още от древни времена. През Х век арменският цар Гагик Арцруни заповядал на архитекта Манвел да изгради на острова царска резиденция.
През 1113г. комплекса е преобразуван в манастир и до 19 век е останал център на Ахтамарската Арменска църква. През 21 век църквата става предмет на търканията между Армения и Турция.
За съжаление от комплекса и елегантния дворец до нас е достигнала само малката църква на Светия кръст, построена между 915 и 921 година.
Струва си да загубиш половин ден и добирайки се от съседния остров, който се намира до градовете Ван, Татван, Битлис, да я посетиш.

Баща лебед, въпреки природните инстинкти се погрижил за потомството си след като другарката му била разкъсана от бездомно куче.
Чифт черни лебеди се установили на Ачигаевското езеро под Сочи. Тук те отгледали няколко поколения, но последното се наложило мъжкаря сам да отгледа.
Трагедията станала преди да се излюпят новите мъници. Няколко дена преди появата на пиленцата майката била нападната от бездомно куче, което я разкъсало на части.
Веднага върху яйцата се настанил бащата. Винаги сме се възхищавали от верността при лебедите, но това надхвърля всичко, такъв бащин инстинкт не се е наблюдавал до сега.
В дадения срок се появили пет чудесни малки пиленца, който сега растат под зоркия поглед на баща си.