Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Юри се женеше. Подписване, разходка, множество снимки и хоп в ресторанта. Започна и даването на подаръци за младоженците, някои в плик, други в красиво оформена опаковка.

Изведнъж в залата внесоха огромна кутия, която била изпратена от далечни роднини на Юри, но самите те не могли да дойдат.

Гостите на сватбата започнаха да си шушукат:

– Каква голяма кутия!
– Какво ли има в нея?

– Прекалено е лека.

– Намирисва ми на нещо нечисто….

Юри със свидетели скъсаха празничната лента, която обграждаше пакета и бързо отвориха капака на кутията.

– Пълна е с смачкани хартии, – разочаровано се обади някой.

Младоженецът отчаяно ритна кутията, но в нея нещо издрънча. Юри и неговият най добър приятел скочиха в голямата кутия и започнаха да ровят в хартията. Най-накрая победоносно Юри извади ключове с дистанционно за кола. Всички се смееха и радостно поздравяваха младоженеца.

На следващата сутрин Юри си помисли:

„Трябва да благодаря на роднините си за ценният и хитро изпратен ми подарък“.

– Здравей дядо Гошо! Благодарим ви с Наталия за невероятния подарък и особено за хитро скрития ключ от колата, която ни бяхте изпратили. Това с големия кашон, ….. бе много оригинално.

– Поздравявам те Юрка. Значи си намерил ключа? А петте хиляди на пачки, не откри ли?

– По дяволите, – изруга Юри.

Младият мъж бързо извика такси. Младоженците с няколко свидетеля се втурнаха в ресторанта, за да разберат какво е станало с онази голяма кутия. Те бяха я оставили на боклука в двора.

Изтичаха при контейнера, а тя си стоеше там спокойно. Бързо започнаха да изхвърлят всички натрупани книги в нея. Но за съжаление освен стари вестници и списания, друго нищо не намериха.

Младоженците се прибраха омърлушени в дома си.

– Къде гледахте, глупаци, – вилнееше Натали, – това са толкова много пари.

Юри с приятелите си мълчаливо въздишаше.

Изведнъж телефона иззвъня. Обаждаше се дядо Гошо:

– Е, какво Юрка, намери ли кутията?

– Намерих я, но пачките ги нямаше там.

– Тях и не трябваше да ги има! Пошегувах се! Мислех си, че след бурната нощ седите не изтрезнели и мързелувате. Не ви ли добавих малко адреналин? Ха- ха-ха …..

Юри се цупеше на дядо си цели десет минути. След това всички се разсмяха и продължиха да мързелуват надигайки бутилка с шампанско от време на време.

Михаил се отдели от другите деца и тръгна с дядо Матей.

– Какво не ти ли се играе днес с другите деца? – попита го старецът.

– След малко ще отида, но искам да ми отговориш на един въпрос, – Михаил запристъпва напред назад неспокойно.

Дядо Матей погледна внука си и се усмихна:

„Неспокойна и вечно търсеща душа има това дете,“ – каза си старецът.

– Защо е била необходима Реформацията? Нали всички тези мъже са се молили и общували с Бога? И Той ги е водил и насочвал……

– През 1510 година, когато монахът Мартин Лутер посетил Рим, той останал поразен от корупцията сред духовенството. Сикст IV  е първият папа, който е въвел лицензиране на публичните домове и специален данък за духовниците, които издържат любовница. Той въвежда продажбата на индулгенции на вече починали хора, създавайки по този начин неизчерпаем източник на доходи, основно за себе си. Но папа  Александър VI  го е надминал много в това отношение. Именно корупцията по негово  време и продажбата на индулгенции става основна причина  за началото на Реформацията.

– Имало ли е и други преди Мартин Лутер, които не са били съгласни с това, което се върши от тези папи? – попита Михаил.

– Имало е, – каза дядо Матей. – Едни от първите са били Джон Уиклиф и Ян Хус.

– Аха, спомням си, нали Ян Хус са го изгорили на клада? – бързо се намеси Михаил.

– А знаеш ли за какво е допринесла Реформацията? – попита дядо Матей.

– Отключили са Библията от амвона, – припряно започна да обяснява Михаил.

Дядо му се усмихна, а момчето продължи окуражено:

– Тогава всеки имал достъп до Библията. Тя била преведена на много езици, за да могат хората да я разбират.

– Основното ударение било върху личната връзка с Бога чрез Исус Христос и разбиране на Свещеното Писание, не само от малцина духовници, а и от останалите християни каза дядо Матей. –  Така се е съживил духовния живот на милиони вярващи. И тези, които следвали традициите и слушали непонятното пеене и четенето на латински в църквата, достигнали до истината.

Михаил вече гледаше с желание към децата, които играеха. Дядо Матей улови погледа му и каза :

– Върви си поиграй с децата. Ето, Илия ти маха още от одеве с ръка.

Михаил бе разкъсан от желанието да остане при дядо си и да отиде при другите деца, но влечението му към играта надделя….

В салона, където подстригваха седеше дядо и чакаше реда си. Беше добре облечен и парфюмиран.

Фризьорката го попита:

– Как искате да ви подстрижа?

– Подстрижете ме според сегашната мода. Искам да изглеждам добре.

Самият старец изглеждаше привлекателно, отчитайки възрастта му.

Обикновено на такава възраст искат:

– По-късо и по-бързо.

А ето яви се индивид, който иска да бъде подстриган „модно“.

Девойка от съседния стол се обади закачливо:

– Истински младоженец.

Всички в салона започнаха да се усмихват.

Старецът без капка обида в гласа, заяви:

– Всъщност, аз наистина съм младоженец.

Хората започнаха да се усмихват снизходително. Изглежда дядото е млад по душа. Нека бъде такъв, щом той така иска.

Старецът пооправи косите си, стана от стола и каза:

– Днес празнувам златната си сватба.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.