Пухкав сняг се стелеше по земята. Диди разбра, че още малко и приказната картина зад прозореца няма вече да се вижда. Момичето погледна светещата звезда на върха на елхата и реши да иде при баба си в кухнята.
Диди погледа как баба й прави празничната торта и каза:
– Бабо, как ми се иска да направят такава машина, в която да сипят брашно, мая и всичко необходимо за една торта. Да натисна бутона и моля, всичко е вече готово! Тогава ти няма да работиш толкова много. Това ще бъде истинско чудо!
– Но защо, скъпа, – уморено се усмихна бабата, – работата не ми тежи. Да ви храня за мен е удоволствие. Когато се върнат от работа татко, мама, брат ти от лекции, всички ще се зарадват на нещо вкусничко. А торта направена без душа, никой няма да хареса. Хубаво е, че няма такава машина, а ако тя се появи, съвсем няма да бъде чудо.
– Как няма да е чудо? – попита изумена Диди.
– Е, не истинско чудо, – поясни бабата.
– Не е истинско чудо ли? Винаги съм мислила, че например, компютъра е  чудо. А кое според теб е истинско чудо?
– Ти си още малка, за да разбереш това, – въздъхна бабата.
– Бабо, моля те, разкажи ми за истинското чудо? – започна да я умолява Диди.
Бабата въздъхна, постави тортата във фурната, изтри ръцете си, седна на дивана до внучката си и с недоверие гледайки към нея каза:
– Няма значение, ти все едно няма да разбереш….
– Ще разбера, моля те, само ми разкажи, – моли Диди баба си.
– Добре, –  примирено прибра ръцете си възрастна жена и започна.
Отдавна, много отдавна, точно преди Рождество, когато времето било снежно и мразовито, една стара бедна жена се връщала от пазара Тя носела старо палто, изтъркани ботуши и плетен шал.. Опитвала да стопли измръзналите си ръце, но нищо не се получавало, старите ръкавици не топлели.
Но не това тревожело старицата. Жената била огорчена от това, че за рождествената трапеза успяла да купи само хляб, а пари, за подаръци на внуците не й останали. А толкова много й се искало да им подари нещо.
Животът им бил тежък и труден. Живеели в една стая, постоянно гладни и им било студено, защото нямали пари за дърва. Бащата една тъмна нощ бил изведен нанякъде и не се върнал., а майката тежко заболяла. Скоро младата жена умряла. А бабата взела внуците си да ги гледа. Самата тя била болна и стара.
Пътят бил хлъзгав и трябвало внимателно да си гледа човек в краката. Изведнъж жената забелязала на тротоара хартийка. Вдигнала я и не повярвала на очите си. Били три лева. По това време тези пари били доста много. Старицата се отправила към магазина, като си представяла колко много неща може да купи. Но нещо я спряло.
По това време на покрива на църквата стоял ангел. Ангелът виждал как душата и се бори с желанието. Желанието казвало:
– Иди бързо в магазина, купи подаръци за внуците си..
Душата я разколебавала:
– Намери собственика им и му ги дай…
С облекчение и радост ангела виждал, че жената клони към идеята да намери собственика. Самата тя бедна и гладна изпитала съжаление към него: „Ами ако, – мислила си жената, човекът загубил тези пари, е правел сметка да купи подарък на децата си и ги е загубил? Мога ли да зарадвам внуците си,  за сметка на чуждата мъка?“
Жената се засрамила, та това не били нейни пари. Но как да намери собственика им посред зима? Какво да прави? Старицата постояла известно време, а после се отправила към църквата. Вратите й били още отворени. Възрастната жена бързо приближила кутията с даренията и пуснала в нея парите.
Ангелът видял как горещи сълзи се стичали по бузите на възрастната жена, когато излизала от храма. Тя виждала внуците си, плачела и се самообвинявала.
Ангелът поискал да помогне на старицата и дълго мислил как да го направи. И изведнъж се сетил, че жената има далечен роднина, втори неин братовчед, но той не я зачитал много. Имал само едни роднини, това били парите. И тялото му и душата му били затлъстели, а край него било само тъмнина и мръсотия. Ангела се усъмнил в изхода на намеренията си, но се укрепил в Бога и полетял към братовчеда на тази жена.
Той през това време се бил затворил в дома си и броял пари. Проверявал колко са се прибавили през тази година. Ангелът започнал да обикаля около дома му…… Изведнъж мъжът си спомнил, че има братовчедка, която отдавна не е виждал….
Засмял се ангелът, когато видял как мъжа влязъл в магазина, накупил много неща, сложил ги в една чанта и се запътил към дома на братовчедка си.
А старицата в това време пристигнала в квартирата си, бавно се съблякла и унило тръгнала към стаята. Внуците вече спели. Уморена, тъжна и разстроена, седнала на стола и запалила свещта на масата.
Гледала пламъка и си спомняла миналото. Родният и дом, щедрите угощения за бедните, как се готвели за Рождество.. Колко много й се искало да подари на внуците си частица от това, което тя е видяла в детството си….
Изведнъж някой почукал несмело на вратата. Станала старицата да види кой е дошъл. Тя била изненадана, когато видяла на прага пълен мъж с очи, подпухнали от мазнина. В него тя едва познала братовчед си, когото не била виждала от младостта си.
Той коленичил пред нея  и й  казал, че през всичките тези години е постъпвал неправилно. Те седнали на празната маса един до друг и заплакали.
На следващата сутрин, когато децата се събудили видели в ъгъла красиво украсена елха и планина от подаръци. В стаята било топло и уютно.
На вратата стояла старицата и братовчед й облени в сълзи от радост. Радвали се и ангелите като гледали поправели я се скъперник и умеещата да прощава добра жена.

Имало някога по-щастливо време. За него разказват по-старите хора. И в песните се споменават някои неща, и в обичаите има останало от тогава.
Та това старото време още  бе живо, макар и като спомен.
Весело било тогава. Пасбищата били общи и никому не идело на ум, че можело да бъде другояче. А в реките всеки е могъл да хвърля серкме или да залага кош където си ще, на което си иска място. Ако някой кажел:
– Тази река е моя от тук до тук и рибата, дето е във водата, и тя е само моя, — щели да го помислят за луд.
Горите и те били общи, потрябват ти дърва, впрягай воловете и карай, сечи и товари! Всекиму се падало по равен дял орница и всяка къща обработвала своите ниви според хората и силата си. Имаш ли добитък, млади орачи и жътвари, хлябът ще ти стига, дори ще остане. Пък и хората не били ненаситни за земя, нали човек има само две ръце и едно гърло, защо му е повече?
Това били щастливите времена. Жените тъчели, младите гледали добитъка, мъжете обработвали земята, ходели на лов.
Данъците  били колкото да се каже, че има някакъв данък: по някоя агнешка кожа, крина жито, черпак бяла мас.
И дните не препускали бясно, като подгонени от вълци. Времето стигало за всичко.  И да се послуша как пее вятърът в гората и как вие зиме из шубраците, и птиците как чуруликат.  Всичките тези звуци, залегнали в мелодиите, които изкусните пръсти на свирачите извиквали на саморъчно издяланите си инструменти.
Времето стигало на невестите, за да гледат как разцъфтяват горските цветя, как се сливат и съчетават цветовете им в чудни фигури, та ги пренасяли после на становете си, на гергефите си, по шевиците на ризите и престилките си.
Времето стигало за всичко и за работа и за любов, и за сватби и за кръщенки. И затова празниците били чести. Майските дни били посветени на любовта, тогава ставали годежите, а сватбите щом се появи първия лед.
Всички били весели хора и благославяли всяко нещо, което давало плод.
Така живели хората някога и ако трябва да се вярва на песните и на обичаите им, животът им не бил лош. Радостта често ги спохождала, защото вземали от земята само това, което им трябвало и без което не могли. И защото не вървели срещу природата, а нагаждали живота си според нейните закони.

Един интересен обичай, съществувал на времето в с. Градец, Сливенски окръг. На „суеверни празници“  „миши“, „вълчи“ и пр. жените не трябвало да се занимават с къщна работа, а отивали в гората за дърва.
Отивали и най-богатите  жени, които не носели тежко. Те били таксувани като болни„охтичави“.
Сред смях и закачки помагайки на по-слабите, всички трябвало да съберат и се върнат „с по един гръбник“ дърва, т.е. товар за един човек.

Веднъж един монах се молел горещо:
– Господи, ти си толкова милостив и търпелив, но защо е толкова трудно да се спасяват душите на хората и защо ада е пълен със грешници?
Той дълго се молил, задавайки на Бога този въпрос. Най-накрая при него се появил ангел от Бога и му казал:
– Ела да ти покажа пътищата, по които ходят хората.
Те излезли от килията и той повел стареца в гората.
– Виждаш ли този дървар, който носи тежък вързоп дърва за огрев и не иска да го остави поне за малко, за  да си почине? – попитал ангелът. – Така някои хора носят греховете си и не искат да се покаят.
След това ангелът показал на стареца кладенец и му казал:
– Виждаш ли този безумец, който черпи вода от кладенеца с решето? Така и хората се покайват. Черпят благодат за опрощение, а след това отново грешат и благодатта изтича, като водата от това решето.
Отново ангелът показал един човек и казал:
– Виждаш ли този, който е поставил прът пред коня си , а пръта препречва вратата и той се сили отгоре да влезе в храма? Така някои хора вършат добри дела без смирение и гордост, не знаейки цената им. А сега отсъди, леко ли е на Бог да спасява такива хора?

Как беше се зародила, никой не знаеше. Но тази легенда като птица бе прелетяла през вековете и тревожно мътеше умовете на млади и стари. Откърмени с преданието за съкровището на Александър Македонски, нейде заровено из този край, мъже и младежи разравяха и копаеха неуморно, водени от някакви скрита страст и желание за богатство.

Някаква гледачка бе предрекла, че да се открие това съкровище, трябва да погинат 10 човека. Тази заплаха нито спря, нито разколеба, търсачите на несметни богатства.

Много смели иманяри бяха загинали по тези места, а повечето  от преминаващите от там приемаха предаваните от уста на уста страшните истории,  като приказки за сплашване.

През есента Петър и брат му обработваха нивичката край пътя. На горният ѝ край имаше откъртени от близката скала каменни блокове. Между тях стърчеше плосък, наклонен камък с човешки ръст. По обяд Петър беше седнал близо до него. Изведнъж се заслуша  и повика брат си. Счуваха му се  шумове, които сякаш излизаха от земята, приличаха му на хрупане и то на големи животни. Страно,  наблизо не се виждаше да има добитък. Братът на Петър се засмя и махна с ръка.

– Бабини деветини, нищо не чувам.  Сторило ти се е.

На другия ден Петър отиде сам на мястото. Времето беше облачно. Заваля проливен дъжд. Светкавици раздраха небето, а близък тътен като че ли предвещаваше нeчия гибел. В тази суматоха на природата Петър потърси място, къде да се скрие. Мушна се под една наклонена скала. Когато вдигна глава нагоре, забеляза сребриста  плочка. Протегна ръка и я откърти с ножчето си.

На плочката имаше  две преплетени змии. Когато ги разгледа с фенерчето си,  усети неизпитван до тогава страх.  Прибра се, мушна намереното в една от фугите на къщата и се опита да забрави за случилото се.

Говореше се, че скоро след това се почувствал много зле. Отишъл на преглед в близкия град. Настанили го в болницата и след няколко седмици починал.

Останаха сираци момче и момиче. Нещастието хвърли в смут близките му. Никой не посмя повече да говори за прокълнатото място, защото го свързваше с трагедията. Смятаха, че черна прокоба е поразила Петър. Вестта за внезапната смърт бързо се разнесе из околните махали и внесе не малко суеверен страх у хората.

Чувайки за носещата смърт находка, Ради реши да проучи нещата и да докопа неоткритото съкровище. Преди години един старец беше запалил иманярската страст в него с необикновените си истории за съкровища и несметни богатства.

Ради се завъртя край дома на Петър. Започна да подпитва, но хората упорито мълчаха. Накрая реши да спечели приятелството на сираците, та дано от тях да изкопчи нещичко. Малката палавница с руси, непокорни плитки го отбягваше и никакви лакомства не можеха да я спечелят за по-откровен разговор. Момчето  се страхуваше от непознати. Трудно някой можеше да спечели доверие му ,затова Радо не успя да разговаря и с него.

Овдовялата стопанка превиваше гръб пред неволите и трудностите в живота. Какво ли не захващаше да работи, само и само да изхрани двете си деца.

Веднъж нарамила тежък наръч дърва се прибираше у дома. Радо като я видя и се притече на помощ. От благодарност жената го покани вътре, да го почерпи нещо. От дума на дума стана въпрос и за Петър.

Трепна сърцето на Радо, но реши да не пришпорва нещата и да поизчака. Но такова нещо чакали се? Желанието му да узнае „мястото“ беше толкова голямо, че той не се стърпя и попита:

– Какво се случи? Вярно ли е това което се чува?

Жената въздъхна и внимателно погледна младежа.

– По-добре да не бе ходил там.

– Но това може да окаже много ценно… защо? – едва сдържайки любопитството продума момъкът.

– Не се захващай с това, не ти трябва. – с мъка отговори жената. – Първо дойдоха от махалата. Биха го “ да си каже“. После дойдоха и ония с пагоните и те го биха, а той не беше добре с бъбреците. След толкова бой не се почувства добре и отиде в града на лекар и там си остана. Повече не го видях жив.

Жената обърса с края на престилката насълзените си очи и реши да става, нали работа я чака. Радо неспокойно се завъртя на стола и едва продума:

– Как така? Нали проклятието на намереното…..

Жената махна с ръка и прекъсна младежа:

– Ония, Бог да ги убие, от МВР-то пуснаха слуха, че зла прокоба е затрила Петър. А хората се уплашиха много и не смееха да разказват какво точно е станало.

Съкровища, зла прокоба, побоища всичко се обърка в главата на Радо. Той стана, отвори вратата и с наведена глава бавно прекрачи прага.