Живял някога един богат търговец. Той имал четири жени.
Четвъртата си жена търговецът обичал  повече от всичко. Той я обличал в красиви дрехи украсявал я със скъпоценни накити. Грижел се за нея и я пазел.
Третата си жена търговецът обичал също силно. Много се гордеел с нея и се стараел при всяка възможност да я показва на приятелите си. Въпреки това, той се страхувал, че тя може да си тръгне и да отиде при друг.
Търговецът обичал и втората си жена. Тя била много внимателна и търпелива. Когато търговецът срещнел трудности винаги се обръщал за помощ към нея. И тя му помагала да премине през тежките времена.
Първата жена на търговеца била много лоялна. Тя често се жертвала, за да успее той. Но той не я обичал. Едва ѝ отделял внимание, но тя го обичала предано и горещо.
Веднъж търговецът се разболял тежко и разбрал, че краят му е близко. Тогава той погледнал назад и прегледал отминалия си живот. Помислил си: „Сега имам четири жени, но в смъртта ще бъда съвсем сам. О, как ще остана сам…?“
Тогава търговецът повикал четвъртата си жена:
– Обичах те повече от всичко. Обличах те в най-доброто и те пазех. Сега, когато умирам, ще останеш ли със мен, за да не остана сам в другия живот?
– За нищо на света! – казала четвъртата му жена  и без да каже повече дума си тръгнала.
Отговорът пронизал сърцето на търговеца, като остър нож.
Натъжен търговецът се обърнал към третата си жена:
– Цял живот те обичах много и се грижех за теб. Ще ме последваш ли в смъртния ми час?
– Не, – отговорила третата му жена. – Животът е толкова хубав. Когато ти умреш, аз ще се омъжа за друг, не се обиждай, моля те!
От тези думи сърцето на търговеца застенало и изстинало.
След това търговецът попитал третата си жена:
– Винаги се обръщах за помощ в трудни моменти към теб и ти си ми помагала. Ще ми помогнеш ли и сега или и ти ще ме оставиш?
– Съжалявам, – казала тя, – но този път не мога да ти помогна. Най-доброто, което мога да направя за теб е да те придружа до гроба и да те погреба според обичая.
Отговорът като мълния поразил търговецът и той напълно увехнал.
Изведнъж в тишината се чул глас:
– Аз ще дойда със теб. Ще отида там, където отидеш. Никога няма да те оставя.
Търговецът повдигнал глава и видял първата си жена. Тя била толкова слаба и крехка, навярно от недохранване. С дълбока скръб търговецът казал:
– Трябвало е да ти отделям повече внимание, когато можех. Не бях прав. Прости ми.
Всъщност всеки от нас притежава тези четири жени…
Четвъртата жена е нашето тяло. Колкото и да се грижим за него, в часа на смъртта то ще ни изостави.
Третата жена е нашето имущество, положение и състояние. Всичко това след смъртта ни ще отиде в други ръце..
Втората жена, това е нашето семейство и приятелите ни. Те са ни били близки през живота ни, но при смърт ще ни изпратят само до гроба.
Първата жена е това, което не можем да видим. Това е нашата душа. Често я пренебрегваме гонейки материалните блага и светските удоволствия. Тя в действителност остава навсякъде с нас, даже и след смъртта.
Може би трябва да се погрижим по-добре за нея, докато не е станало късно, тъй като животът ни в този свят не е безкраен….

В лезгинският език за орел и черен дроб се използва една дума „лек“.
Това е свързано с обичая на планинците да оставят телата на мъртвите на орлите, който първо се насочват към черния дроб на покойника.
За това лезгините смятат, че душата на човека се намира в черния дроб, която преминава в тялото на птицата.
Съществува версия, че древногръцката легенда за Прометей, който бил прикован от боговете към скалата, а орел всеки ден кълвял черния му дроб, е алегория на описания по-горе обред на планинците.

– Довиждане, скъпа, и не забравяйте да прощавате да прощавате и пак да прощавате. Три пъти на ден преди хранене! Бъдете здрави! Следващият!
– Здравейте, докторе!
– От какво се оплаквате?
– Душата ме боли.
– Искате да кажете, че душата ви е наранена?
– Не знам. Може и така да е. Изобщо не я усещам. Чувствам се зле. Не мога да казвам „обичам те“.
– Доста разпространено заболяване. Разкажете ми с какво се храните.
– Супи, каши….плодове, месо, но не всеки ден. Обичам портокали, сладолед, шоколадови бонбони.
– Обичате? Та вие казвате „обичам“.
– Вие не ме разбрахте добре. На хората не мога да казвам „обичам те“.
– Ясно. Дишайте! Дълбоко дишайте! Но защо сте толкова напрегната?
– Не мога дълбоко да дишам. Дъхът ми спира.
– Така и ще запишем: Не позволява на себе си да диша с пълни гърди. Сега не дишайте. Не дишайте…Изглежда при вас е обичайно да не дишате?
– Защо? Аз си дишам.
– На външен вид така правите. Вие се боите да се откриете. Чувствата си криете вътре в себе си. Не им давате да се проявят.
– Неприлично е, човек да показва чувствата си. Аз ги потискам още в зародиша им.
– Това обяснява и вашия проблем с дишането. Натрупали сте в себе си зародиши. Гърдите ви са препълнени. За това не можете да дишате по-дълбоко. Да потискаш чувствата си…това е престъпление спрямо вас самите..
– А какво да правя с тях?
– Признайте, че те съществуват. Назовете ги и им разрешете да се проявят.
– С това ще се справя. Но сега въпросът не е за това. Аз не умея да казвам „обичам те“.
– Позволете ми да ви чукна с чукчето.
– Моля ви, недей те! Страх ме е!
– Стигнахме и до вашите страхове. От какво се страхувате?
– Не искам да ме боли. Страхувам се да не ме боли.
– От какво ви боли често?
– Когато греша, когато се изгоря, когато падна…. има много такива случаи.
– Стахувате ли се да обичате?
– Да, страхувам се. И какво има общо със всичко това?
– Любов има и тя е като пламенен полет. Нима не е така? Тя се състой от издигания и падания, неприятни заключения, сблъсъци….Любовта не може да бъде внимателна.
– Докторе, аз зная всичко това. Случвало ми се е.
– И сега се страхувате….
– Да страхувам се, че няма да ме разберат, ще ме отхвърлят, ще ме излъжат….
– За това сте скрили и чувствата си, за да се защитите от всички страни срещу болката.. за това ви е трудно да казвате „обичам“…..Вашата болест е излечима. Рецептата е проста. Научете да обичате себе си. Ако обичате себе си, няма да позволите на никого  да ви наранява.. Вие ще избирате само най-доброто, най-полезното за вас. Ще намирате безпогрешно това, което ще ви прави щастлива.
– Излиза, че аз не обичам себе си, така ли?
– Вече сте започнали. Иначе не бихте дошли при мен. Вие сте започнали да се грижите за себе си, а това е добър признак.
– А как да обичам себе си?
– Като начало обърнете внимание на своите желания, усещания…Факт е, че каквото и да ви попитам казвате: “ не зная“, „не усещам“. Ако вие така невнимателно се отнасяте към себе си, защо трябва другите да ви пазят?
– Какво да правя? Как да се науча да обичам себе си?
– Щадете се, хвалете се, поощрявайте се. От време на време се насърчавайте. Не се претоварвайте. Не правете това, което не ви харесва. Не позволявайте да ви нараняват. Не се обиждайте.
– Добре…ще пробвам да се обичам, да се щадя и няма да слушам гадни неща.
– Използвайте тази рецепта и скоро ще почуствате, колко много място се е освободило за любовта. Медицината си каза думата, сега е ваш ред.
– Почакайте, докторе, как ще се освободи …. ако там има толкова много неща?
– Да..Всякакви камъни,….зародиши….обиди, негодувания. Доста сте натрупали.
– Какво да правя?
– За това има една единствена рецепта. Да прощаваш и пак да прощаваш.Три пъти на ден преди ядене! Бъдете здрава! Следващия!

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“