Един човек бил вярващ, но синът му не познавал Бога. Бащата много страдал от това, но не можел нищо да направи.

Усещайки, че скоро ще умре, този човек повикал сина си му казал:

– Моля те, да изпълниш една моя заръка.

– Каква, татко?

– Когато умра, 40 дни идвай в тази стая и стой в нея 15 минути.

– И какво да правя в нея? – попитал изненадан синът.

– Нищо не е нужно да правиш. Просто ще седиш в тази стая, но не по-малко от 15 минути.

Синът погребал баща си и точно изпълнил искането му. Влизал в стаята и седял в нея по 15 минути. След 40-я ден синът отишъл в църквата и се покаял.

Много по-късно синът осъзнал, колко мъдро е било бащиното завещание.

Бащата разбрал, че младият човек в този забързан живот, изпълнен със суета, няма време да помисли за смисъла на живота си и за душата си.

Понякога си струва да се спрем за малко, да постоим на тихо място  … и Господ ще почука на сърцето ни.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Фридрих II, крал на Прусия, ценял много интелигентността и образованието. Той съвсем оставил вярата си в Бога и вместо да търси съвет от Него, се обръщал към френския философ Волтер:

– Божествени Волтере, моля те да ни помогнеш.

Но скоро кралят забелязал силен упадък на морала и нравствеността в страната си. Накрая разбрал, че наука без вяра в Бога дава печални резултати.

От Волтер кралят също се разочаровал, тъй като разбрал, че философът не разполага със силни морални и етични принципи.

Тогава Фридрих се обърнал към своя министър:

– Постарайте се в най-скоро време пак да внедрите християнството в страната или се махайте от очите ми.
Този министър бил ревностен изпълнител на кралските заповеди по време на борбата против християнството.

Християнството не е религия. Християнството е Христос. Тя се основава на условията на Христос и едно от първите е себеотрицанието.

Истинското християнство започва тогава, когато приемем Исус за свой Господ и Спасител.

Истинското християнство е Христос в човешката душа, лично изповядване на вярата в Христос, Спасителят на всички хора.

Ако християнството остава само зад стените на молитвения дом и не отива с нас в останалите дни на седмицата на работата ни или където отиваме, и не се проявява в живота ни, то е фалшиво.

Бог иска християнина да следва Христос, не в текстовете, не в свещените обреди, не в думите, а на дело.

Християнството трябва да се въплъщава в духовният и морален живота на християнина.

Гладно плачещо бебе не може да се успокои с дрънкалка. То няма да престане да плаче, докато не се утоли глада му с мляко.

Така и душата на възрастен човек не може да бъде наситена без Бога.

Псалмопевеца описва жаждата, измъчваща всеки човек така: „Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!“

В човешкото сърце не могат да живеят две противоположни сили.

Там където има съмнение, не може да живее вяра. Там където цари омраза, не оставя място за любов. Там където се издига егоизмът, изчезва състраданието. Има ли загриженост, няма вход за доверието.

Бог няма да дели властта в човешката душа с никого и нищо, което е по-малко от Него.

Сигурен ли си, че нищо не измества Бог от твоето сърце?

Не позволявай на нищо в душата ти да се установява на мястото на Христос, но „предай пътя си на Господа“.