Митко обичаше да спортува. Кажеха ли му в училище:

– В събота ни предстои мач.

Той цяла седмица тренираше в задния двор на дома си.

Освен това проверяваше всяка част от униформата си.

Трябваше сам да се увери, че е изгладена и готова за работа.

Често спеше в униформата си в нощта преди мача.

– Трябва да съм сигурен, че ще се събудя и отида навреме, – казваше си той.

Каква детска наивност?!

Очакването е основен компонент и на духовната зрялост. То е свързано с най-дълбоките чувства на любов в нашите сърца.

Помислете си само, ако Митко не обичаше да спортува, щеше да остави униформата под някоя купчина мръсни дрехи. Родителите му трябваше на сила да го измъкват от леглото сутринта, за да отиде навреме за мача.

По същия начин, ако обичаме Исус, ние с радост ще се включим да служим в Неговото име.

Ако обичаме нашия Господ и най-голямото ни желание е да го почетем с благодарни сърца, ние ще „останем облечени за действие“, очаквайки нетърпеливо, търсейки начини да го почетем чрез нашите думи и дела.

Животът ни е изпълнен с безброй възможности да служим на Господ Исус. Това, което се изисква от нас, е да бъдем будни и внимателни към всеки подобен случай.

Когато сме погълнати от собствените си желания или грижи, които ни притискат в живота, тези възможности са пред очите ни, но ние не ги виждаме.

Трябва да се научим да се изпразваме от нездравословната загриженост за себе си.

Нека да открием свободата и радостта, които се намират в живота на активното, будното и внимателно служене на другите в името на Христос.

Махатма бе от Индия. Там съществуваше кастова система. Това означаваше, че в каквато социална класа си се родил, независимо дали си богат или беден, в такава си и оставаш.

Системата разделяше хората и ги обвързваше с тяхното положение.

Махатма бе студент и един ден той чу за учението на Исус и си каза:

– Християнството може да бъде отговорът на кастовата система в Индия.

И веднага се отправи към християнската църква в града, където учеше, за да научи повече за учението на Исус.

Когато влязъл в църковната сграда, един мъж го посрещна с думите:

– Тук не можеш да се покланяш. Покланяй се със себеподобните си.

Махатма си тръгна и никога повече не посети християнска църква.

А същевременно си каза:

– Ако в християнството има кастова система, аз не искам да ставам християнин.

В тази история грехът се явява като отношение на превъзходство, което издига едни хора, докато унижава други.

Този начин на мислене съди хората въз основа на фалшиви заключения и неправилни възгледи, като прави едни по-висши, а третира други за по-низши.

Прави разграничения между хората въз основа на раса, класа или култура, а това убива единството в тялото Христово.

На това можем да противопоставим любовта.

Трябва да обичаме другите, независимо от тяхната раса, култура или класа, и да смятаме техните нужди за по-важни от нашите собствени.

Днес разговорът бе доста разгорещен.

– Ревността става явна, когато отказваме да празнуваме нечий късмет, таланти или способности, – отбеляза Веско.

– Завистта и ревността са части от най-ранната лъжа на врага, – добави Филип. – Те се изграждат върху почвата за сравнение, която ни кара да вярваме, че Бог задържа Своята доброта от нас и че вместо това я дава на някой друг.

– Този тип мислене е крепост на робство, – размаха ръце Живко.

Матей се размърда и заяви:

– Завистта е трудно доловима. Тя е опозиция на добротата, която слиза върху другите. С други думи завистта е в пряка опозиция на любовта.

Веско отново взе думата:

– Завистта и ревността вярват, че Божията доброта е ограничена и има само определено количество от нея. Това е вярата, че това, което някой друг има или му е дадено, ще бъде извадено от това, което ние може да имаме или да получим.

– Често, когато сме подбудени от завист и ревност, нашата естествена реакция е да омаловажим успеха на другите, за да се почувстваме по-добре относно себе си, – усмихна се Филип.

– Любовта не се хвали с нечии постижения, нито преувеличава собствената си значимост, – наблегна мълчаливецът Тодор.

– Прекалено високото мнение за нашите собствени мисли или способности ще отблъсне другите от нас, – забеляза Живко. – Такъв човек наричат, присмехулник и всезнайко.

– За нас е много лесно да попаднем в тази категория, защото вярваме, че нашите мнения ни определят и ни правят такива, каквито сме, – обяви Матей.

– Възможно ли е всъщност да задържаме любовта си към другите поради нашите мнения? – попита Велко, най-малкия в групата.

– Почитането и признаването на постиженията на другите, без значение кои са те или как живеят, не те прави по-малко важен, – отговори Веско. – Издигайки значението на другия, почитайки го, привличаш повече почит към себе си и е демонстрация на зрялост в сърцето ти. Способността да признаваш и почиташ някого е доказателство, че преодоляваш своите ограничаващи вярвания за Бога.

– Любовта избира да празнува всички добри неща! Тя се радва с онези, които се радват, – каза Филип. – Да обичаш другите, като ги почиташ, се превръща в място на свобода, вярвайки, че има предостатъчно доброта за всички нас.

Сара че чувстваше прекалено претоварена. Днес сърцето ѝ се колебаеше между парализиращата неудовлетвореност и стимулиращото въздействие на множество вълнения.

Непрекъснатият порой от изисквания, дисциплина, задължения, навици, пороци и ангажименти създаваха огромно тресавище в живота ѝ.

Тя бе вдигнала ръце, а устата ѝ мълвеше:

– Това е непреодолимо за мен. Какво да правя?

Една от най-разрушителните грешки, която всеки от нас прави в моменти на непреодолимо препятствие, е да бъдем водени от емоциите си.

Гневът и нетърпението нанасят щети на взаимоотношенията, които трудно могат да бъдат поправени по-късно.

Майка ѝ не веднъж я бе съветвала, когато я видеше в такова състояние:

– Когато се чувстваш претоварена, не се съсредоточавай върху това, което предизвиква раздразнение или досада. Отклони погледа си от обстоятелствата. Вместо това насочи погледа си и ума си към единствения, Който е в състояние да ти помогне!

Обикновено тя само се усмихваше на тези думи, но когато се включеше баба ѝ се получаваше пълен синхрон срещу Сара:

– Няма по-сигурно и по-спокойно място от това да пребъдваме в Бог и с Бог, – клатеше глава баба ѝ. – Когато стоя в Неговото присъствие, непреодолимите неща „странно избледняват“. Неговата близост засенчва всичко, което крещи името ми и аз има мир.

– Да, – каза си Сара, – това е животът, който Бог дарява на една отчаяна жена като мен. Колко съм копняла и мечтала за такъв живот.

Може би следващия път, когато ти или аз се окажем пред непреодолими обстоятелства, трябва да се обърнем към Бог.

Решете да се откъснете от този луд свят и насочете сърцето си към Господа.

Телефонът иззвъня. Пръв до слушалката достигна Петърчо. Той я вдигна и я долепи до ухото си.

Детският му глас прозвуча силно:

– Да

От отсрещната страна разбраха, че дете е вдигнало телефона, за това попитаха:

– Татко в къщи ли е?

Петърчо както бе научен, учтиво отговори:

– Един момент моля …

Остави слушалката, отиде до спалнята на баща си, открехна леко вратата и тихо каза:

– Татко, търсят те по телефона.

– Кажи им, че съм излязъл, а сега ме остави малко да поспя.

Петърчо свъси вежди , разтърси глава, но после бързо изтича до телефона и предаде:

– Няма го.

Поведението на този баща противоречеше на това, което бе учил малкия си син.

– Не лъжи!

Понякога дори родителят да не казва нищо, той учи децата си на дадено поведение.

Проблемът не е дали казваме или мълчим, а на какво учим със тези си действия децата си.

Бог ни призовава да споделяме Неговата истина с останалите, но понякога действията и поведението ни противоречат на думите, които излизат от устата ни.

Внимавайте, всеки ден всички ние предаваме нещо на някого.

Изпращаме съобщения чрез това, което казваме или премълчаваме това, което вършим или се въздържаме да извършим.