Дж. К. Роулинг, автор на популярни книги за Хари Потър, е измислила стотици думи – мъгълите, куидич, които са влезли нашия речник.
В днешния „цифров“ език има толкова много неясни думи като LOL, JK, OMG…. Въпреки че авторката представя в новата си книга нови думи, тя трябваше да привлече помощник, за да ги разберат.
За да влезе в крак с постоянно променящия се жаргон на по-младото поколение, Роулинг е поискала от най-голямата си дъщеря помощ.
– Спомням си първият път, когато чух момичето да казва „LOL“. Но това означава „смях “  –   e казала Роулинг.  –  Това не е за мен. Аз съм жена на средна възраст. Като писател го намирам за интересно, но бих се притесняват, ако започна да се опитваме да го използвате постоянно. Понякога  осъзнавам, че не принадлежат към тази бандата.

Веднъж разговаряли тялото и мозъкът. Тялото казало назидателно:
– Тялото е като храм. Тук е чисто, светло и свещички горят.
А мозъкът изкрещял:
– Мозъкът е убиец, богохулник, атеист, звяр, идиот, луд и насилник.
Тялото иска топлина, тишина, нежност, допир на друго тяло… А мозъкът,… трудно можеш да разбереш какво иска. Той причинява болка в главата на тялото. Те биха могли да се споразумеят, но дали могат?
Все някой от тях управлява. Вследствие на това тялото напълнява, а мозъкът умира.
И когато мозъкът казва:
– Хайде да пробягаме 5 км. Тялото веднага противостои:
– Да не съм робот, глупако? Ще се нараня, това е рисковано за мен.
Но мозъкът не се дава:
– Вдигай задника си. Обувай обувките на краката си и тръгвай.
Когато тялото се подчинява на мозъка, има хармония и светлина в човека. Той е отговорен за своите желания, действия, мечти и думи. И резултата е налице. Човек трябва да слуша мозъка си и да подчинява тялото си.
Докато тялото лежи на златистия пясък, мозъкът вече е измислил тактика, за да стане тялото още по-хубаво след това.
Мозъкът настоява:
– Учи английски език.
Тялото нахално отвръща:
– По дяволите!
Мозъкът търпеливо продължава:
– Ти трябва да правиш това, което ти казвам. Аз знам защо трябва така.
Тялото негодува, а мозъкът се е насочил към решаването на проблемите.
Тялото продължава да мърмори:
– Е добре постигна своето, даже удоволствие ми достави.
Мазъкът неотстъпва:
– Не спирай до тук, продължавай. По-добре си подостри молива.
– И защо трябва да подострям молива?
– Прави, както ти казвам. Кой е тук главния?
Минала една седмица. Тялото започнало да се бунтува:
– Ти ме забрави. Всичко ме боли. Хайде да продължим после! Имам депресия. Махмурлук получих след толкова щастие.
И когато мозъкът се съгласява на това „после“, започва да проиграва и да губи властта си. Ако той е учил китайски език знае, че „после“ в превод означава никога или не се знае точно кога…
Ето така умират идеите за по-големи начинания, защото тялото обича да яде, да спи и да се занимава с глупави неща.

Ораторът е твърде интересно явление за наблюдение.
Той като пипне веднъж катедрата, съвсем не иска да я остави.
Говори, говори, говори… Ще каже всичко, що знае, и всичко, що не знае.
Няма край потокът от думи… Хване ли ви, мъчно ще се отървете от него.
И като го слушаш, неволно си мислиш: „Горкият, навярно у тях жена му не го оставя да гъkне, та тук си отмъщава на нас, невинните слушатели…“

Лисицата срещнала бобъра, харесала му козината и разбрала, че не е кой да е. Не могла да заспи цяла нощ. Мислела на глас:
– Не съм ли хитра и нямам ли нежна кожа? От другите нима съм по-лоша? Ще дойде час и бобърът ще бъде мой.
И ето лисицата търчала след Бобъра, въртяла опашка и го гледала в очите. Шепнела му ласкави думи, а понякога замълчавала….
Любов замаяла посивялата глава на бобъра. Загубил той покой. Оставил бобърката, че му се сторила стара.
Лисана щом го завъртяла……
Веднъж на горската поляна го срещнал познат таралеж:
– Здравей! Е, как живееш, със лисицата?“
– Ех, друже, — отвърнал бобъра. — Всичко ми се е объркало. Тая лисица само за едно я бива: вечери, обеди, приеми. От рижа стана черносива. Все веселби, все премени. И все скитори. Друже стари, говоря ти като на другар, ще се погубя без време аз….. Както са тръгнали нещата, ще се върна при жената си. Добра е тя и ще ми прости…
А Ежко казал:
– Ако ти не се завърнеш в дома си още днес, ще свършиш като просяк….
До къщи бобърът изтичал и викнал:
– Отваряй, жено! Аз съм!
А жена му отговорила:
– Веднага се махай! При своята лисица си върви!
Тръгнал към лисицата назад, но там заварил друг бобър…
Тази история не е нужна за такива като лисицата, те си знаят какво да правят. Тя е за такива като белокосия бобър.

В нашата памет може ли гладко да се натрупа цялата информация, предоставена от сетивата ни?
Изследвания и експерименти проведени от психолози показват, че това не винаги е възможно. Не винаги паметта на човека е способна достоверно да възпроизведе получената от нея информация.
По време на един такъв експеримент на участниците е бил показан диапозитив. На него имало вагон в метро. Във вагона пътували двама човека, един чернокож и един бял. В ръката на белия човек имало испански сгъваем нож.
Експериментът се е извършил така. На един от групата е показан диапозитив. Той по памет е трябвало да разкаже за видяното на друг, а той на друг и т. н., докато описанието достигне до последния от групата.
Изследователите се убедили, че в паметта на участниците стават интересни и разнообразни изменения на информацията. Ножът сменил собственика си, даже се появила и възможна жертва. Ето как звучало описанието на последния участник, когато то стигнало до него: „Във вагон от нюйоркското метро, който вървял по улица Портленд, се намирала еврейска жена и чернокожо момче, което държало испански сгъваем нож“.
В друг експеримент на групата участващи бил прочетен списък от  думи: сън, уморен, събуждам се, креват, нощ, отдих, хъркане, безсъние, одеяло. Когато помолили участващите в експеримента да възпроизведат по памет някои от думите, болшинството добавяло думата „спя“, която изобщо не фигурирала в списъка, но всички били убедени, че тя се намира там.
Дори постъпващата информация да се запомня достоверно, в някои случаи тя все пак ще бъде изкривена.
В момента, когато стане изкривяването, започва процес на кодификация. Процесът на кодификацията позволява да се съхранява и след това да се възпроизвежда информация с по-голяма прецизност и икономия. Кодификацията е активен процес, включващ цялата система от умствената дейност на човека. С помощта на умения и стратегии нашия мозък реагира на нуждите и ценностите ни. Тези лични фактори, понякога до неузнаваемост променят информацията.