Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.

Веселин бе уморен и изтощен. Той пазаруваше с жена си.

Докато тя продължаваше да разглежда рафтовете с дрехи, Веселин си каза:

– Я потърся място, където да поседна. Краката ми са уморени и се нуждаят от почивка.

И тогава го усети, по-скоро помириса. То примамваше и привличаше.

– Имам нужда поне от един, – каза си Весели.

Той нямаше никакво оправдание за желанието си. Беше вечерял и не бе гладен, но …

Уморените му крака се върнаха към живот. Надигнаха го от пейката, на която бе седнал и го поведоха към сладката лепкава смес.

Не можеше да се каже, че Веселин не разбира какво прави.

Той бе чел в някаква статия, в която се казваше, че това, което го привличаше сега, е една от най-добрите храни, които не бива да яде.

Няколко минути по-късно Веселин се гмуркаше с вилицата в горещата, лепкава каша, която му носеше наслада.

След като свърши той се обърса и промълви:

– Прости ми, Господи, не можах да издържа на изкушението.

Сара много обичаше вещите, особено дрехите си. От купища „изгодни сделки“ се бяха натрупали доста ненужни неща.

Тя се стараеше да следва модните тенденции на деня. Искаше да си купува всичко, което и другите имаха.

Един ден Сара осъзна:

– Колко голям е станал купът. Няма къде да ги побера. Не е останало място за нови неща.

И тя реши да направи експеримент със себе си:

– Отказвам се да си купувам дрехи и обувки за една година.

Това не бе напразно. Сара научи много за тази една година.

През това време осъзна нещо много важно:

– Вещите са бреме за мен. Като гледам съседите, които усилено се трудят за къде по-малко, разбирам, че моя „недостиг“ изглежда неуместен.

Един ден дори перифразира думите на апостол Павел:

– Въпреки огромният социален натиск да консумирам безкрайно много, Исус ме освободи. Така че трябва да остана твърда и да не позволявам отново да трупам купища ненужни вещи.

Тя започна пак да купува дрехи, но сега по-добре оценяваше красотата и качеството им. Започна да прахосва по-малко. Гардеробът ѝ смали размерите си, а живота и стана по-пълноценен, защото сега погледа ѝ бе фокусиран към Твореца на всичко.

Не позволявайте на нищо да ви попречи да обичате Бога и да се приближавате към Него.

Всички познаваха Сашо. Викаха му „интелигента“. Дали защото обичаше да спори или за това, че говореше с такива думи, които околните често не разбираха.

Още от сутринта Сашо се чувстваше като пребит. Извади смачканите си дрехи от шкафа, където ги бе набутал предния ден и мудно ги нахлузи.

Едва намери обувките си. Едната бе под леглото, а другата бе избягала в коридора.

Погледна се в огледалото, но не пожела да се обръсне. Каза си:

– Брадата ми не е толкова голяма. Утре ще я махна….

Тъжен и подтиснат тръгна на работа.

На улицата го срещна едър мъж. Изгледа цяла нощ е бил в компанията на не една бутилка алкохол. Едното му око бе насинено. Май се бе стигало и до бой.

Пияницата погледна Сашо, прецени го. Стори му се, че е от неговия сорт и се провикна:

– Ей, земляк, можеш ли да ми кажеш колко е часът?

Сашо присви очи, изгледа пийналия и с неудоволствие каза:

– Извинете, но мога да ви кажа приблизително кое време е …

Пияният започна да нервничи:

– Не ме мотай човече, казвай!

Сашо въздъхна дълбоко и безизразно отговори:

– Четвъртък …

Пияният размаха предупредително ръка:

– Ти мене за какво ме вземаш? Я се погледни!

Сашо огледа смачканите си дрехи, потърка с ръка брадясалото си лице и без да добави каквото и да е, тръгна омърлушен към работното си място.

В семейството на Максим имаше свобода относно избора на убеждения. Двама от братята му изповядаха исляма, а родителите му посещаваха протестантска църква.

Максим бе избрал за себе си някакъв мистицизъм, който бе синтез от индуизъм, будизъм, ислям и християнство. Той се чувстваше едва ли не свръх човек. Усещаше в себе си огромна сила, която бе способна да разруши всичко.

Веднъж казаха на Максим:

– Има някой, когото ти не можеш да победиш.

– И кой е той? – Попита Максим с огромно любопитство.

– Това е местният християнски свещеник, който служи в храма.

У Максим се зароди желание да премери сили с този човек.

Един ден той усети в себе си много енергия. Вечерта Максим извърши съответните ритуали, като усилено се готвеше за срещата с свещеника.

Той беше убеден, че ще го победи, използвайки цялата си магическа сила.

Максим влезе в храма и видя човекът, който търсеше.

– Странно, у него не усещам никаква енергия, – каза си той. – Та той е обикновен човек, облечен в свещенически дрехи. Нима с него трябва да си меря силите. Изглежда са ме излъгали. Този човек, не може да бъде по-силен от мен.

Тогава у Максим се зароди желание да им покаже какво може.

Хората бяха още в храма, а свещеника проповядваше Словото Божие.

Максим застана в средата между людете и започна да прави заклинания, напрягайки цялата си магическа сила, като я насочи срещу свещеника и хората край него.

Опита веднъж, не се получи. Пробва втори път, отново нищо.

Максим се напрегна до краен предел и …… изгуби съзнание. Хората се погрижиха за него и го оставиха на едно легло. Така, той лежа няколко часа. А когато дойде на себе си, тихо промълви:

– Загубих тази битка.

Мистицизма, който Максим следваше имаше строго правило, ако загубиш битката, трябва да се учиш от този, който те е победил.

Той призна поражението си. Остави ритуалите си. И негов учител стана свещеникът, който той презираше.

В живота на Максим всичко се преобърна. Това, което узна за Исус Христос, трогна сърцето му. Той призна себе си за грешник и разбра, че единствено Господ може да го спаси.

След покаянието си Максим посвети живота си на Бога.