Един учител често предупреждавал учениците си да не вземат прибързани решения или да слушат безразсъдни съвети. Той казвал:
– Докато не проникнете в същността на проблема и  нямате съмнение, че постъпвате правилно, не правете нищо. В противен случай ще изпаднете в положението на глупавия селянин.
– А какво е станало с него? – попитали учениците.
– Неговият дом бил на върха и отвсякъде духал жесток вятър. Селянинът мислел, че вятъра се появява, защото високите дървета се люлеят насам на там. Ядосал се и решил да ги изкорени. Така лишавайки дома си от последната защита срещу вятъра в дома му станало още по-студено и ветровито.

Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.

След земетресението в Япония, когато спасители се добрали до развалините на един дом, видели тялото на млада жена през пукнатините. Нейната поза била доста странна. Била на колене, като молещ се човек, тялото й било наклонено напред, а ръцете й като, че ли държали нещо. Рухналата къща наранила гърба и главата й. С големи усилия спасителите достигнали през процепа до тялото на жената, но тя била мъртва.
Спасителната група напуснала мястото и продължили работата си в следващата срутена къща. Но някаква непреодолима сила накарала ръководителят на групата отново да се върне при жената. Той още веднъж коленичил, проврял глава през цепнатината и започнал да проучва мястото под тялото на жената.
Изведнъж извикал от вълнение. Там имало дете. След като внимателно разчистили отломките, под тялото на жената извадили 3-месечно бебе, увито в одеяло. Изглежда тя е пожертвала себе си, за да спаси детето.
Малкото момченце все още спяло спокойно, когато ръководителят на спасителите го вдигнал.
Бързо дошъл лекар, за да прегледа детето. Когато разгърнал одеялото намерил мобилен телефон. На екрана му имало съобщение: „Ако оцелееш, помни, че те обичам“. Този мобилен телефон се предавал от ръка на ръка. И всеки, който прочел съобщението плачел.
Такава е майчината любов!

Двама ангели пътешествали по земята. Спряли в един богат дом. Семейството било негостоприемно и не поканило ангелите в гостната. Вместо това за през нощта ги настанили в студеното мазе.
Когато ангелите си постилали да легнат, по стария видял видял пролука в стената и я запечатал. Когато другия ангел видял това, го попитал:
– Има ли смисъл да се помага на тези хора?
По-старият отговорил:
– Нещата не са такива, каквито изглеждат.
На следващата нощ нощували в много беден дом, но хората били много гостоприемни. Те разделили с ангелите храната си и им отстъпили постелите си. На сутринта ангелите намерили приютилото ги семейство да плачат над умрялата си крава. Това била единствената им крава, а млякото от нея бил малкото доход, с което преживявало семейството.
Младия ангел попитал по-стария:
– Как допусна да се случи това? Първият имаше всичко, а ти му помогна. Това семейство имаше много малко, подели всичко с нас, а ти позволи да умре единствената им крава. Защо?
– Нещата не са такива, каквито изглеждат – казал по-стария ангел. – Когато бяхме в мазето, разбрах, че пролуката в стената е склад със жълтици. Но собственикът на този дом беше груб и не правеше добро. Тогава запуших отвора така, че склада да не може да бъде намерен. Когато на следващата нощ още спяхме, дойде ангела на смъртта за жената на собственика и аз му дадох кравата вместо нея. Нещата не са такива, каквито изглеждат.
Ние не винаги знаем всичко. И дори ако имаме вяра, трябва да имаме и доверие, че всичко, което идва, е във наша полза. И то ще се реализира с течение на времето. Някои хора идват в живота ни и бързо си отиват, други стават наши приятели, а с трети се виждаме само за минута.

В Норвегия всичко е необикновено. Тук се намира най-опасния път, летящите хора, дори покривите на къщите ги няма никъде другаде по света.
Норвегия е студена страна, затова всички домове са построени от дърво, най-добрия материал за запазване на топлината. Покривите на тези къщи се покриват с трева, която по-късно се превръща в полянка с цветя, храсти и дървета.
Народите на скандинавските страни от векове живеят в хармония с природата и се гордеят, че не я покоряват, а се сливат с нея.
През зимата такива живи покриви защитават домовете от ветровете и студа, а през лятото оживяват суровият пейзаж на северната природа.
Може би си мислите, че в тези домове живеят съвременните норвежци, но това не е така. Тези къщи са старинни експонати под открито небе.
Съвременните къщи не отстъпват на традицията и са покрити с цъфтяща през лятото трева.
Такъв покрив тежи доста. Около 50 кг на кв. метър, а след дъжд и до 80 кг.