В света има не малко удивителни хора. Днес ще ви разкажа за един от тях. Това е Вернер Фройд, който е по-известен като човекът-вълк. Защо 79-годишният пенсионер  е получил такъв прякор?
Факт е, че през последните няколко десетилетия, Вернер живее близо до малкия германски град Мерциг и се грижи за глутница вълци, почити три дузини!  И те всичките го смятат Вернер за техен водач.
Всички вълци живеят на територията наречена „Вълчи парк“. Повечето от местните вълци са питомни и са закупени от различни зоопаркове и развъдници. Тук можете да видите няколко вида вълци, включително европейски, от Канада, Арктика и някои други, и за всички тях се грижат един човек – Вернер Фройд.
Как става така, че човек успява да спечели доверието на вълците и дори да стане член на стадото им? Това е станало благодарение на големия интервал от време, в който Вернер е прекарал между тях. Вече 40 години мъжът живее в непосредствена близост до вълчия стан и за това време той е завоювал доверието на горските хищници.
Вернер буквално е отгледал няколко поколения вълци. Грижил се е за тях и ги е хранил.
Вълците считат Вернер за свой водач и когато носи храната му отстъпват място и му дават възможност първи да откъсне парче месо от плячката. Понякога възрастния мъж опитва съвсем сурово месо, за това и местните го наричат човекът вълк.

Някои смятат, че свободата, която желаят ще дойде наготово отвън. Убедени са, че ако можеха да плащат по-малки данъци, имат само един съсед, който да не ги безпокои или ги управлява човек, на когото биха се доверили, света ще се промени и те ще бъдат щастливи. Но те жестоко се заблуждават.
Истинското освобождение винаги идва от вътре. Външната промяна е второстепенна, защото е лишена от главното.
Човек мечтае за това, което не притежава, гневи се, когато го победят и се въвличат в спорове, които понякога опират до ножа.
Все повече се убеждавам, че няма щастие без вътрешна свобода. Без вътрешно освобождение, външното се свежда до думи, които водят до измамни надежди и огромно желание да притежаваме….., което никога няма да бъде задоволено.
И така преследвайки щастието със същия успех, с който можем да уловим вятъра, присъстваме бавно в живота си, докато той свърши и накрая се оказва, че се е превърнал в шепа пепел.

В далечните времена, когато са живели викингите, да обидиш жена се е смятало за много голяма грешка.
Ако това е ставало, нарушителят на това правило не е трябвало да се прибира в къщи. Той отплавал от родните брегове и се заселвал в далечни земи.
Отмъщението на жената се състояло в това, че тя можела да прокълне семейството и рода му. Това било по-ужасно от всяка битка, защото човек не можел да направи нищо след това.
Ролята на любимата, най-старшата жена на султана се свеждала не в това да бъде най-добрата негова любовница, това го можели всички, а това да му бъде приближена дотолкова, че той да й довери не само работите си, но и живота си.
Когато се отправял на поход, той разчитал на нея, да предотврати всяка опасност и предизвика успех, докато го няма.
На изток разбират женската сила много повече. Обикновено най-търпеливата и смирената печелела вниманието на султана, защото само тя можела да използва уменията си в негова полза и да не му вреди.
Днес ние се борим за първенство и правда, забравяйки, че когато сме в хармония е хармоничен и света около нас. И това е доста важно за самите нас.
У мъжа се търси нежност и любов и жената страда ако не ги получава, без да разбира, че тя трябва да ги създава.
Хармонията е съгласие.
С другите можете да бъдете в хармония, само когато се движите към една обща цел.
Сега у жената са се появили нейни собствени цели и тандема „мъж – жена“ е загубил силата си. Освен това мъжът е загубил доверието на жената, а жената на мъжа. В обрата на историческите събития много са загубили ролите си, развивайки в себе си противоположни черти. До колко е лошо всичко това?
В наше време никой не се удивлява от мъжеподобна жена и феминизиран мъж. Когато се срещнат те се допълват един друг. След време всеки започва да изпитва неудовлетвореност от живота и копнеж за „силно рамо“ и „слаба жена“.
Жената трябва да разбира своята същност и тази на партньора си. Запомнете зад реализиран мъж стои любяща жена!

Като деца ние изобщо не знаем какво означава думата репутация. Обяснението и разбирането й идва много по-късно. Има хора, който си спомнят за значението на репутацията, когато е трудно да се поправи нещо, а има и такива, които си спомнят за нея всеки момент и постоянно изпитват страх да не направят нещо , както не трябва и да получат осъждение от околните.
Съществува правило: „Ако искаш да стигнеш до пенсия, помни, че отначало човек работи за изграждане на репутация, после репутацията работи за човека…“
Човек с безупречна репутация, дори да остане без работа, винаги ще намери такава. В крайна сметка, не можеш да я поставиш в щатното разписание, не можеш да я купиш за пари или да я окачиш в кабинета си.
Репутацията на човека в живота се поддържа от три стълба: професионални и лични качества плюс умението да се представяш добре.
Професионализъм е качество, което човек изработва през годините. На първо място той трябва да умее да решава задачите в работата си, без особени разяснения и даже такива, които не влизат в преките му  задължения. Но ние всички сме хора. Можем да се почувстваме недобре, да преживяваме неприятности случили се домовете ни, от това никой не е застрахован. Ако се появят „грешки“ с мъмрене и отбелязване в документите, възниква въпроса за некомпетентността на заемащия съответната длъжност. По-добре е да се коригират  грешките на място, преди да е станало късно.
Хората са различни. В един колектив могат да влизат хора, които не се харесват, но трябва съвместно да решават поставените задачи. Умението да се намери общ език заради работата е едно от най-цените качества на всеки човек. На работното място не винаги и не всички навици намират определено място. Моралните качества на един работник са нещо лично, но ако се използват неща за лични цели, никой не среща това с разбиране.
Най-добра репутация имат обикновено хора, които винаги изглеждат безупречно.
Не се опитвайте да спечелите доверие с изпълнение на лични и съмнителни задачи. Това не води към нищо добро, а отказа за такива „добри“ дела ще запази репутацията неопетнена.

Това се случило на 23 август 1973г. в Стокхолм, Швеция. Сутринта избягалият затворник Ян Оусон влязъл в Швейцарската кредитна банка. Той извадил автомат и стрелял в тавана. Настъпила паника сред парчетата бетон и счупените стъкла. Последвалата агония продължила шест дни.

Всички банкови чиновници, които в момента били на работа, две момичета и един мъж,  станали заложници на бандита и съучастника му Кларк Оловсон. Те били все млади хора на двадесет и няколко години. През шестте дена били затворени в едно от подземните хранилища на банката. За да пуснат заложниците престъпниците поискали три милиона крони в брой, два пистолета и кола.

По време на обсадата заложниците претърпели какви ли не изтезания. Принуждавали ги да стоят прави с въже на врата, така че ако паднат да се обесят. От време на време допирали дуло до телата им и те очаквали всеки момент да бъдат разстреляни. Цели петдесет часа нямали храна, а торбите за смет били единствената им тоалетна.. Изпитвали клаустрофобия и страх.  Въпреки всичко между заложниците и похитителите се появила необичайна близост. Една от заложничките имала възможност да избяга, но не пожелала.. Другата  успяла да предаде информация на полицаите, но после казвала, че се чувствува като предателка. Мъжът охаректеризирал  бандитите като „много мили”.

Сокхолмската полиция правели всичко възможно да освободи заложниците, но срещнала враждебност от тяхна страна. По  телефона те казали, че искат да излязат заедно с крадците, имали им доверие. Твърдели, че те ги пазели от полицаите. По-късно се разбрало, че едно от момичетата е държало за ръка по-младия похитител и казало, че той ѝ  дал нежност. След като я изнесли на носилка тя извикала след Оусон, че иска пак да го види.

Освободените заложници смятали полицаите за врагове и били убедени, че дължат живота си на крадците.. Едно от момичетата твърдяло, че лекарят искал да промие мозъкът ѝ, защото ѝ „втълпявал”, че бандитите са причинили болестното им състояние.  Другото момиче, една година след инцидента, посетило  крадците в затвора и разговаряло с тях .

Лекарите занимаващи се със случая, стигнали до заключението, че реакцията на заложниците е типична за хора, изпаднали в екстремна ситуация, от която не са били сигурни дали ще излязат живи.

Случилото се в швейцарската банка ще се запомни завинаги като „Стохолмски  синдром”.