Договорът създава автономно, зависимо княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия.

Територията на България трябвало да обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово. Това са границите според член 6 на договора.

Територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония, без най-южните области, части от Косово, Качаник и Албания, Корчанско, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Никой член на властващите в Европа династии не може да седне на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. Това в казано в член 7 на договора.

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руските да останат още две години, според члед 8 от договора. Уточняват се и въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата, които са посочени в Член 9, 10, 11.

Смръщил вежди Марко негодуваше:

– Виж, това на нищо не прилича, – сочеше с ръка разпадналия се пакет, който едва донесе до масата. – Нищо не правим както трябва, …..ей на в ръцете ми се разкапа. А очите им все към Еврипа.

– Че какво ли произвеждаме? – каза някак примирено Марин. – Всичко внасяме от вън. Моркови, ябълки, картофи, жито, царевица, а бе може да се каже всичко.

Марко кимаше с глава и размахваше ръце.

– До къде стигнахме! Добруджа, която беше житницата на Европа какво дава сега? – каза малко по-настървено Марин.

Марко го гледаше иронично.

– Борба за пазари, това е, – каза той.

– Държавниците ни превърнаха от държава производител, в държава консуматор.

– Човек би си помислил, че това е някакъв заговор за ликвидиране на държавата. Питам се аз: Какво ще остане от нея, само жалък спомен, че някога сме съществували?

– Започнаха със селското стопанство, не им стигна. Посегнаха на воената промишленост, химията, корабостроенето, мините, Кремиковци, образованието, …….Нямам думи.

– Момчетата станаха черноработници в чужбинам, а момичетата „компаньонки“. За тази работа образование не се иска. Бизнесмена не искат грамотни работници и хора, които да знаят повече от него.

– Погледни съдебнат система. Следователите, съдиите и прокурорите се занимават само с поръчкови дела.

– Адвокатската мафия съсипа законите.

– В България няма закони.

– Закони има, ама няма кой да ги прилага.

Защо става така, не знам, но щом се съберат поне двама българи на масата, започват да гледат черно на всичко около себе си. Може би имат право……Говорим, но нищо не правим!.

Вожд на това племе била жена, някоя си Томирис. Според Херодот  легендарната кралица след победата си над Кир Велики отишла с поданиците си в Мизия и долна Сития, днешна Добруджа и основава на черноморското крайбрежия гр. Томи, днешна Констанца в Румъния.
Цялото племе се състояло от жени войни, които не знаели какво е хурка и стан. Те били отрязали дясната си гърда, за да могат да воюват по-лесно. Когато питали някой мъж от племето,  кой е той,  казвал името си и това на майка си, после на баба си , прабаба си и т.н.
Веднъж Томирис ослепяла. Лекарите й казали, че ще прогледне ако изплакне очите си с урина от мъж, който е лягал само със законната си жена. Тя опитала първо урината на мъжа си, но останала сляпа. След това пробвала урината на много мъже, един след друг, докато зрението й се върнало.
Тогава събрала всички неверни мъже на едно място и заповядала да им избодат очите.

Предварителният план на руското командване за войната срещу Турция е разработен от генерал Николай Обручев. Възпитаник на Николевската военна академия, Н. Обручев е типичен представител на по-младото поколение висши офицери, които подкрепят реформите на император Александър ІІ и активно съдействат за модернизирането на руската армия.
Като ръководител на катедрата по статистика към Военната академия той има възможност да се запознае подробно с военното дело в Австро-Унгария, Германия и Турция. Участва в групата, разработила подробна карта на Европейска Турция,  отпечатана през 1876 г., в която са отчетени всички подробни данни на руското разузнаване за състоянието на големите турски крепости на Балканите. През лятото на 1876 г., по поръчение на военния министър, генерал Обручев изготвя 4 записки до императора, в които обосновава основните идеи за една бъдеща война с Турция. Планът отчитал опита от предходните руско-турски войни, реалното съотношение на силите между двете империи и опасността в хода на войната Турция да получи подкрепа от Англия или от Австро-Унгария.
Генерал Обручев предложил войната да се води на два фронта: Кавказки и Дунавски, като основните сили трябвало да се съсредоточат на Балканите. За да се избегнат продължителни и кръвопролитни сражения в района на Североизточна България, където се намирали четирите мощни укрепителни съоръжения на турската отбрана – Силистра, Русе, Шумен и Варна, се предвиждало в началото на бойните действия да се предприеме демонстративно настъпление през Добруджа, което трябвало да заблуди турското командване, че руската армия ще насочи ударите си към Източна България.
През това време основните руски сили трябвало да се придвижат незабелязано на запад от Русе и неочаквано да форсират р. Дунав. След преминаване на българския бряг руската армия можела да настъпи мощно на юг, да завземе Одрин и да заплаши Цариград. Цялата кампания, разчитаща на изненадата и бързото настъпление, можела да завърши за около 3 до 4 месеца.
За съжаление, княз Горчаков, който се колебаел и се опитвал да ограничи военните ангажименти на Русия, коригирал плана на генерал Обручев, ограничавайки зоната на бойните действия само до Стара планина, надявайки се, че след първите си неуспехи. Портата бързо ще склони да преговаря.
В резултат на интриги пък самият генерал Обручев не получил назначение като началник-щаб на Дунавската армия и до края на войната бил само неофициален военен съветник на императора.
Едва през 1881 г. той получил нужното признание и в продължение на цели 16 г. изпълнявал задълженията на началник на генералния щаб на руската армия.