През 1871г. журналистът Хенри Стенли тръгнал към централна Африка, за да търси Дейвид Ливинкстън, известен пътешественик пребродил почти цяла Африка, от когото нямало вест дълго време. Журналистът очаквал да срещне различни племена, чийто език не знаел, но се надявал да се разберат чрез жестове. За да няма конфликти с местните племена, той заповядал на хората си да не грабят, да не обиждат жените им, да не нарушават дадените обещания и да се отнасят любезно с тях, с други думи казано да не им навреждат по никакъв начин.
Веднъж бил на място, където живеело едно от най-дивите племена. Стенли очаквал да ги нападнат, както правели другите племена, но те ги посрещнали любезно и добре се отнесли с него и хората му. Когато ги попитал, защо са постъпили така спрямо тях, те му отговорили: „Ние пуснахме по реката лодка добре натоварена с провизии, в която имаше жена с дете. Следяхме ви и очаквахме да видим какво ще направите, когато забележите лодката. Ако бяхте лоши хора, щяхте да ограбите лодката и жената да пострада, но тъй като не направихте това, ние решихме да не ви нападаме и унищожаваме, затова си оставихме копията на острова.
Стенли бил трогнат. Неговата увереност, че тези диваци познавали „езика на съвестта“, получила потвърждение. Както той се отнесъл към тях, така и те се отнесли към него.
Нищо не укротява човека така, както добротата.  Тя побеждава всички, а самата тя е непобедима. Добротата украсява живота и разрешава противоречията.  С нейна помощ нещата без изход намират своя път, трудното става леко, мрачното – весело. Добротата за душата е като здравето за тялото. Тя е незабележима, но когато я владеем дава успех във всяка работа. Притежава език, на който немите могат да говорят, а глухите да чуват. Без нея човек е едно суетно, жалко същество.
Колкото човек е по-добър, толкова повече живот му принадлежи.

Скоро бях болна. Болестта толкова силно ме бе смачкала, че не бях в състояние да върша нищо, а тялото ми се гърчеше от непрестанната болка, Лечението вършеше своето и имаше резултати, но за това беше нужно време.
Като безкрайна река течаха минути, часове, дни, седмици, но монотонността на ежедневието бавно ме убиваше. Болката бе непоносима и единственото, което можеше да ме отвлече от физическото ми страдание беше четенето на книги,
Мислех си, коя е причината толкова много да обичам книгите? Нали те ни извеждат от реалността и ни потапят в някакъв измислен свят. Но именно тук ни е хубаво, защото по-добре разбираме хората, техните проблеми и желанието да общуваме с тях се засилва.
Книгите са станали наши приятели, защото излъчват мир, любов и доброта, Тук никой не те обижда, не те наранява. Днес, като никой друг път книгите са станали необходимост за нас. На кого те са нужни? На децата ни, на всеки, който търси истината и отговора на вечните въпроси.
Книгата те кара да размишляваш, съпоставяш, съизмерваш. От средата на многомилионния боклук изпълващ развлекателни и интелектуални издания, трябва да отделиш късчета, които да станат твоя духовна храна. Книгата като перлена огърлица украсява живота ти, тя е твоя мъдър съветник, добър събеседник и утешител на измъчената ти душа.
Книгите пронизани от любов към хората и техния Творец, за много ще станат опора в трудния път на живота. Те са пристанище на мир и доброта за всеки от нас.