Джон Стайнбек .е носител на Нобелова награда през 1958 г. Той е автор на книгите: „На изток от Рая“, „Гроздовете на гнева“ и „За мишките и хората“

В едно от писмата си той отговаря на сина си, които е признал, че е лудо влюбен в Сюзън. Писмото на бащата е пълно с любов, мъдрост, нежност и оптимизъм. А ето какво гласи и самото писмо:

Ню Йорк

10 ноември ..1958г.

Скъпи Том,

Ние получихме твоето писмо тази сутрин. Ще кажа какво мисля по въпроса, а след това Елейн (майката на Том) ще напише нейната гледна точка.

Първо, ако си се влюбил, това е добре, това е най-доброто, което може да се случи на всеки. Не позволявай на никой това чувство да го направи малко и незначително.

Второ има няколко вида любов. Една от тях е егоистичната, съпроводена с с жестоко и алчно чувство. Такава любов подчертава собствената си важност. Това е уродлива и дефектна любов.

Другият вид любов ти помага да откриеш в себе си най-доброто – доброта, внимание, уважение. Уважение не като маниери и поведение, а много повече, да признаеш другият за уникален и ценен.

Първият вид любов може да те направи болен, малък и слаб, а втората може да освободи в теб сила, мъжество, доброта и даже мъдрост, за чието съществуване вътре в теб не си знаел.

Ти казваш, че това не е кучешка любов. Ако чувствата ти са дълбоки, наистина не е такава..

Мисля, че ме питаш за това, което чувстваш. Ти сам знаеш, че това е много по-добро, от всичко друго. Искаш да ти помогна да разбереш, какво да правиш по-нататък и ето какво мога да ти кажа.

Усети блаженството, радостта и благодари.

Обект на твоята любов е най-добрата и най-красивата. Постарай се да бъдеш достоен за нея.

Това, че обичаш някого, не е толкова страшно, че да не можеш да говориш за него. Но трябва да разбереш, че някои хора са много стеснителни и с това човек трябва да се съобразява.

Момичето знае или усеща, това което чувстваш към него, но то иска да го чуе от теб.

В случай,. че това чувство остане без отговор по една или друга причина, това не го прави по-малко ценно или добро.

И накрая, разбирам, че ти усещаш, че те обичат и аз много се радвам, че си влюбен.

Ще се радваме да се срещнем със Сюзън и с удоволствие ще е приемем. Елейн ще се погрижи за всичко, това е в кръвта й. Тя също знае много за любовта и може би, тя ще ти помогне повече, отколкото аз.

И не се страхувай, че ще я изгубиш. Ако това е правилно, то ще стане. Главното е да не се бърза.. Нищо добро няма да изчезне.

С любов,

Па

Нивото на морал в хората зависи от това колко доброта или егоизъм  е заложено в тях. Нашият вътрешен мир остава неизчерпаем до тогава докато душата е пълна със състрадание и грижа за другите. Никаква власт, богатство или слава не могат да заменят доброто сърце.

У егоиста, даже ако той смята, че целия свят е в неговите ръце, никога няма да бъде душевно богат. Неговият вътрешен мир ще бъде беден. С други думи егоизма генерира духовна ограниченост.

Ако търсим обяснения за това защо някои хора са надарени с искреност и широка  душата, а други – не, в съответствие с  характера, пола и образованието, то до нищо няма да се доберем.

Китайска поговорка гласи, че на щедрите сърца е свойствена добротата, а на духовно ограничения човек егоизма.

Да бъдеш благосклонен, това означава да даваш, да прощаваш, да се грижиш за другите,  да се радваш на щастието на другите.

Добрите хора, въпреки всички трудности и препятствия, се стреми да помагат на другите, в резултат на това вътрешното им пространство се разширява до невероятни размери.

Егоизмът се изразява в получаване на нещо насила, измама, нанасяне щетите на обществото, безсрамно контактуване с други хора, с цел да се обогатят и по този начин да удовлетворят своите нужди. Егоистите изпитват удоволствие при вида на страданието на другите.

Когато другите са щастливи и богати, егоиста ходи депресиран, не може да спи, губи апетит. За да не загубят изгодата, егоистите пред нищо не се спират. Само материалната печалба, даже незначителна, им носи радост, а когато губят се отчайват. Егоиста мисли само за себе си.

Една стара китайска поговорка казва: „Отстъпи крачка назад и ще ти се отворят неограничени простори”.

Спокойно мога да кажа, че добротата е рай за душата, а егоизма-ад. Кое от двете направления ще изберете, решете сами.

През 1871г. журналистът Хенри Стенли тръгнал към централна Африка, за да търси Дейвид Ливинкстън, известен пътешественик пребродил почти цяла Африка, от когото нямало вест дълго време. Журналистът очаквал да срещне различни племена, чийто език не знаел, но се надявал да се разберат чрез жестове. За да няма конфликти с местните племена, той заповядал на хората си да не грабят, да не обиждат жените им, да не нарушават дадените обещания и да се отнасят любезно с тях, с други думи казано да не им навреждат по никакъв начин.
Веднъж бил на място, където живеело едно от най-дивите племена. Стенли очаквал да ги нападнат, както правели другите племена, но те ги посрещнали любезно и добре се отнесли с него и хората му. Когато ги попитал, защо са постъпили така спрямо тях, те му отговорили: „Ние пуснахме по реката лодка добре натоварена с провизии, в която имаше жена с дете. Следяхме ви и очаквахме да видим какво ще направите, когато забележите лодката. Ако бяхте лоши хора, щяхте да ограбите лодката и жената да пострада, но тъй като не направихте това, ние решихме да не ви нападаме и унищожаваме, затова си оставихме копията на острова.
Стенли бил трогнат. Неговата увереност, че тези диваци познавали „езика на съвестта“, получила потвърждение. Както той се отнесъл към тях, така и те се отнесли към него.
Нищо не укротява човека така, както добротата.  Тя побеждава всички, а самата тя е непобедима. Добротата украсява живота и разрешава противоречията.  С нейна помощ нещата без изход намират своя път, трудното става леко, мрачното – весело. Добротата за душата е като здравето за тялото. Тя е незабележима, но когато я владеем дава успех във всяка работа. Притежава език, на който немите могат да говорят, а глухите да чуват. Без нея човек е едно суетно, жалко същество.
Колкото човек е по-добър, толкова повече живот му принадлежи.

Скоро бях болна. Болестта толкова силно ме бе смачкала, че не бях в състояние да върша нищо, а тялото ми се гърчеше от непрестанната болка, Лечението вършеше своето и имаше резултати, но за това беше нужно време.
Като безкрайна река течаха минути, часове, дни, седмици, но монотонността на ежедневието бавно ме убиваше. Болката бе непоносима и единственото, което можеше да ме отвлече от физическото ми страдание беше четенето на книги,
Мислех си, коя е причината толкова много да обичам книгите? Нали те ни извеждат от реалността и ни потапят в някакъв измислен свят. Но именно тук ни е хубаво, защото по-добре разбираме хората, техните проблеми и желанието да общуваме с тях се засилва.
Книгите са станали наши приятели, защото излъчват мир, любов и доброта, Тук никой не те обижда, не те наранява. Днес, като никой друг път книгите са станали необходимост за нас. На кого те са нужни? На децата ни, на всеки, който търси истината и отговора на вечните въпроси.
Книгата те кара да размишляваш, съпоставяш, съизмерваш. От средата на многомилионния боклук изпълващ развлекателни и интелектуални издания, трябва да отделиш късчета, които да станат твоя духовна храна. Книгата като перлена огърлица украсява живота ти, тя е твоя мъдър съветник, добър събеседник и утешител на измъчената ти душа.
Книгите пронизани от любов към хората и техния Творец, за много ще станат опора в трудния път на живота. Те са пристанище на мир и доброта за всеки от нас.