Нашето поколение консумира най-много развлечения в историята на човечеството.

Имаме стотици телевизионни канали; Професионалните спортни екипи и поп групи, които събират, а след това харчат милиарди долари.

Милиони хора имат втора или дори трета къща за почивка. Нашите деца се разстройват, ако не им дадем най-новата компютърна игра за поредния празник.

Убедена съм, че безумното преследване на забавленията е симптом на много дълбоко явление.

Някои смятат, че сме най-скучно поколение в историята и може би те са прави. Някъде дълбоко в нашите сърца живее неудовлетвореността, празнотата, викащи за вътрешен мир и спокойствие, които с нищо не можем да наситим. И колкото повече се опитваме да го задоволим, толкова е по-силно неудовлетворението ни.

Само Христос може да насити празнотата на сърцата ни. Веднага щом се отворим, за да Го посрещнем, Той ни изцелява и ни дарява с мир, какъвто „светът не дава“.

Още приживе Шолохов станал класик.  Неговото име станало известно зад пределите на страната.

Наричали го „любимеца на Сталин“, а зад гърба му го обвинявали в конюнктура. Сталин в същност обичал Шолохов и му е „създавал добри условия за работа“.

В същото време Шолохов беше един от малкото, които не се страхували да кажат истината на Сталин. С цялата си откровеност той описвал на вожда лютия глад. Писал, че“възрастните и децата, се хранели с всичко, започвайки от ковчези до дъбови кори“.

Дали Шолохов е създал творбите си по поръчка? Едва ли.

Добре известно е, че Сталин по някакъв начин пожелал Шолохов да напише роман, в който „героите, войниците и великите генерали са били изобразени“ искрено и ярко, както в „Тихия дон“.

Шолохов започнал книга за войната, но не стигнал до „великите генерали“. Нямало място за Сталин и в третата книга на „Тихия дон“, която излязла на 60-годишнината на лидера.

Всички ги имало : Ленин, Троцки, героите на войната от 1812 г., само „благодетел“ остава зад кулисите.

След войната Шолохов се опитвал да се отдалечи от „силните на този свят“. Той отказал поста на генерален секретар на Съюза на писателите и най-накрая се премества в „Виошенская“.

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.

Младен бе тръгнал да издири най-добрия човек на земята. Веднъж попадна в един град и чу името му:

– Андрей Добролюбов.

– Защо смятате този човек за най-добрия? – попита Младен хората.

– Той е истински християнин. Води безупречен живот и е пример за всеки от нас.

Много от семействата са нарекли децата си с неговото име.

Чрез Андрей Младен прие Господа за свой Спасител. Добролюбов стана пример за младият човек.

Наложи се Младен да напусне този град и да замине надалече от него. Няколко години, той не се видя с Андрей, но един ден прочете във вестниците, че Андрей Добролюбов е умрял.

Сърцето на Младен се изпълни с голяма мъка и той едва се добра до дома си.

– Какво ще правя сега без него? – каза си Младен. – Всичко пропадна.

На другия ден реши и се върна в града на Андрей. Там още по-отчаяно мълвеше:

– Андрей, защо ме изостави на кого ще се опра сега, ти беше моята надежда…

Една жена го чу и му каза:

– Не се опирай на Андрей, той е само човек и както виждаш умря, като всички хора. По-добре разчитай на вечния и жив Бог, на Който Андрей бе дал сърцето си и бе покорил живота си. Надеждата в Бога не допуска колебание. Господ не помага на този, който се надява на богатство, слава, човешка и светска сила, а понякога и на Бога.

– Това е добър урок за мен, – започна по-ясна мисъл да се оформя в ума му. – Надеждата ми и упованието ми трябва да почиват на Бога.

Израилтяните много често се обръщат един към друг с определени обръщения. Някои от тях са много разпространени.

На първо място те използват обръщението Нешама (נשמה), което означава „душа“. То се използва, когато сте много близък с този, с когото разговаряте. Използвайте го само ако добре познавате човека. Иначе събеседникът ви ще се почувства неудобно.

Мотек (מתק) означава „сладост“. Много двойки се наричат помежду си така. Често това обръщение се използва между родители и деца.

Хамуд (חמוד), или Хамуда (חמודה) в женски род означава „скъпа“. Обикновено се използва за деца и домашни любимци. Ако се отправи към възрастен човек, може да създаде впечатление за снизходителност. Бъдете внимателни!