Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.

Неделя. Последният ден на седмицата. В неделното училище на малката църква бяха събрани група деца. Младо момиче бе влязло в ролята на учителка. Тя раздаде на всяко дете кутия с пастели и скица на Исус.

– Оцветете картинката, – мило предложи младата учителка.

– Ау, трябва да оцветим Божия Син, – възкликна тихо едно малко момиченце.

Децата използваха само това, което имаха в кутийките си.

– Нямам синьо за небето, – обади се слабичко момче.

– Имаш лилаво, – побутна го другарчето му, – направи го с него.

Повече оплаквания за цветовете нямаше.

Е, ако косите на Исус бяха оцветени в червено, учителката нямаше да има нищо против. Тя учеше децата да представят Исус, всеки със своите си пастели.

Бог не направи ли същото и с нас? Той ни е създал уникални, за да можем да покажем Христос на света по различни начини, така че да бъде възприет.

Не губете време да украсявате своето собствено изображение! Не си заслужава.

Когато хората гледат лицето ви, кого трябва да виждат в същност? Нима Бога, не живее и не си е направил обиталище във вас?

Ако не е, поканете Го да го направи.

Бог не обещава аплодисменти за независими популяризатори на Исус.

Но голяма награда очаква Божите разгласители.

“ Хубаво, добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя, влез в радостта на Господаря си“.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Бежанците от Сирия са толкова отчаяни, че търсят помощ, която се  ограничаваше само до собствените им нужди, но мисионери раздаващи провизии наскоро забелязаха нещо различно в тях.

Днес, както обикновено, пристигна камионът в лагера на бежанците. Повечето от хората там се тълпяха около него и настояваха:

– Хайде започвайте с разпределянето. Много сме и не искаме това да се проточи дълго.

Няколко мюсюлманки, не отидоха при камиона, а при организаторът отговарящ за лагера, помощите и други наболели въпроси. Когато ги видя, мъжът посочи с ръка към задната част на камиона и каза:

– Там е храната.

Една от жените пристъпи напред наведе глава и тихо промълви:

– Ние не искаме храна, искаме да се помолите за едно момче с увреждания. То няма майка, а баща му умря.

Организаторът остана безмълвен.

– Това е истинско чудо, – обърна се той към един от помощниците. – Тези хора много са се променили за това време, докато сме били между тях.

– Вашите молитви промениха сърцата ни, – каза една от трите жени. – Ние чухме, че сте се молили за болни и те били изцелени.

Очите на организаторът се насълзиха:

– Някои от тези хора – и той с посочи с ръка трите жени, – ни виждат не само като християни, които раздават храна, но и като Божи деца и искат да се молим за тях.

За християнските работници постоянният приток на бежанци означаваше открит безпрецедентен прозорец за разгласяване на посланието за Христовото спасение, но те са внимателни, защото ислямското наказание за напускане на религията им продължава да внушава страх.

Каква радост! Донка си имаше вече приятел. Заради него тя се опитваше да направи фигурата си по-елегантна.

Започна да посещава фитнес зала. Тичаше сутрин и вечер по един час. Обличаше се стилно, следейки новите тенденции в модата. Внимаваше в това какъв цвят и кройка трябват да бъдат дрехите ѝ според сезона.

– Само така ще бъда по-привлекателна за него, – казваше си тя.

От къде черпеше това младо момиче информация за новото си преобразование? Как от къде?! Нали така я съветваха всички женски списания.

Един ден Пенко я погледна в очите ѝ и каза:

– Обичах те и тогава, когато бе по-тежка и не се притесняваше за това, какво точно носиш.

Донка осъзна каква субективна „красота“ е искала да изгради у себе си. И никой не би се учудел на това. Гледната точка за красотата лесно се влияе от другите.

Ние често се фокусираме на външното, забравяйки значението на вътрешната ни красота.

Но Бог ни вижда само по един начин. За Него сме прекрасни и любими деца. И не би могло да бъде по друг начин, тъй като ние сме създадени по Негов образ.

Няма значение какво другите мислят за нас или какво мнение имаме за себе си, важното е, че ние сме красиви и прекрасни за Бога.