Обикновено Наталия оставаше в къщи и се грижеше за децата. Днес докато заедно със съпруга си пиеше сутрешното си кафе, усети колко изморен вид имаше той.

Часове наред Румен работеше в малкия си бизнес, но върнеше ли се в къщи полагаше огромно усилие за да помага в домакинството и да се занимава с децата.

На вратата тя го целуна и прошепна на ухото му:

– Благословен ден.

На Наталия и се искаше да поеме част от бремето му, но не можеше.

Докато се занимаваше с децата ѝ хрумна да му изпрати съобщение, с което да го увери, че мисли за него, че го обича….

Точно в този момент в главата ѝ се прокрадна мисъл:

„Твоят съпруг е твоето висше призвание“.

И тя осъзна, че това бе истина. От всичко в живота ѝ той бе най-важния за нея, разбира се след Господа.

Бог не напразно ги бе събрал заедно.

– Да, – каза си тя, – трябва да почитам Румен, да го уважавам и да му помагам в изграждането му.

Мислите ѝ бяха бързо прекъснати. Така е, когато имаш малки деца.

Малко по-късно Наталия чу сигнал от телефона си. Някой ѝ изпращаше SMS. Тя натисна клавиш и разтреперана прочете съобщението:

„Обичам те. Оценявам всичко, което правиш за мен и децата. Доста съм натоварен в работата си и навярно ти изглеждам вял и апатичен, но това не е така. Аз съм най-благословения мъж на земята, защото имам теб. Не се притеснявай за мен. Дано и твоят ден мине добре. Обичам те много!“

Очите на Наталия се насълзиха. Тя благодареше и благославяше.

Препрочете още веднъж съобщението и добави:

– Днес Бог е говорил и на двама ни. Да, моето първо призвание е моят брак.

Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?

Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.

– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.

Недю бе изморен и несговорлив.

– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.

Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.

Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.

Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:

– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.

– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.

– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.

– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.

– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.

– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.

– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.

– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.

– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.

– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.

И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.

Томи внимателно наблюдаваше децата, които съсредоточено пишеха нещо на лист, изглеждащо много важно. Край тях имаше пръснати няколко плика за писма. Те пишеха до Дядо Мраз.

Кой е Томи ли? Това е домашният котарак, който почти през цялото време спеше, но стъмнеше ли, вреше се къде ли не.

Някой казва, че котките нищо не разбират, но Томи не бе глупав.

Когато децата излязоха от стаята, той вдигна на масата един полусмачкан лист и започна да пише:

„Мили, Дядо Мраз, донеси ми торта с месо или салам, ….“

– Е, може да бъде направена и от наденици, хубаво е ако има и свински пастет, – въздъхна Томи и продължи да пише.

“ … килограм котлети, рибен винегрет ….“

– Казват, че било вредно, – измърка Томи, – но корема ми се обажда през цялото време ….. Гладен съм. Бих глътнал всичко наведнъж.

Почеса се с лапа по главата и добави:

– Всъщност си живея добре. Ходя редовно до купичката с храна. Спя и ям, каквото ми дадат. Мишките обикалят мазето, но там не ме пускат да сляза.

Долу забръмча кола. Томи погледна през прозореца и отбеляза:

– Стопаните ми имат две коли и дом на два етажа. Дават ми понякога някое вкусно парче от масата, но посегна ли сам да си взема вика:

„Стига рижий! Не бъди нахален!“

Котаракът отново се върна към писмото, като си каза:

– Знам какво им е необходимо.

„Скъпи Дядо Мраз, донеси на стопанката нови топлинки, а на мъжа ѝ топли чорапи“.

– Така няма да им бъде студено през зимата, – замечта се котаракът. – Дано това стопли сърцата им и станат по-добри ….

Накрая Томи със замах дописа писмото:

„Само не ми донасяй гранули. Вече не ги понасям“.

Предстоеше традиционното събиране на фамилията. Дани и Роси товареха необходимите неща, тъй като няколко дни щяха да прекарат при по-възрастните си родители, където щяха да се срещнат с останалите си роднини.

Децата се въртят край тях и допълват напрежението. Дани действа под пълна пара. Повишава глас на децата и съпругата си, докато накрая рухна нацяло.

– Какво ти става? – попита го Роси. – Изглеждаш много по-зле от друг път в подобни ситуации.

Дани седна и си зададе въпроса:

– Защо съм толкова притеснен по време на такова радостно събитие за семейството?

Изведнъж в съзнанието му изплуваха миналогодишните критики и злобни коментари на един от братовчедите му.

– За това ли се е натрупало в мен всичкото това напрежение? Навярно несигурните ми мисли са били подхранени от това, че съм приел казаното за вярно.

Дани се ядоса на себе си, че се бе подал на това влияние и носеше товар, който досега не бе осъзнал. Той бе допуснал и нещо още по-лошо, всичко това да афектира върху собственото му семейство.

Най-накрая реши да се моли за човека, който го бе наранил.

– Господи окуражи ме. Навярно неговия коментар е плод на неговата несигурност и огорчение…..

Това напълно го успокои.

Той разбираше, че молитвата му може да не промени братовчед му, но със сигурност щеше да поправи и обнови него самия.

Дани усети как прошката изпълни сърцето му.

Тази година товарът на колата бе по-малък, защото не го придружаваше тежестта на страха и болката. Всичко бе опаковано във мир и с любов.

Децата играеха, като се изкачваха по една стръмна стълба. Всички с изключение на едно дребничко момченце се стремяха да избутат другите и първи да се доберат до върха.

Малкото момче, на което всички викаха Дребосъка, тъй като отдавна бяха забравили името му, напредваше бавно, но сигурно нагоре.

Никой не го буташе, защото повечето се блъскаха много по-напред от него.

Когато свърши играта, всички деца уморени и въодушевени от гонитбата, слязоха от стълбата и си намериха друго занимание.

Дребосъкът приседна на пейката и се загледа в новото начинание на другарчетата си.

Дядо Стефан зорко следеше децата, когато се катереха по стълбата. Той бе готов да хване всяко дете, което би се изтърколило надолу, но за негова радост това не се случи.

Старецът погледна Дребосъка и му се усмихна:

– Гледах те как пълзиш бавно нагоре. Страхуваше ли се?

– Не, – каза съвсем сериозно малчуганът.

– Не разбирам, какво те възпираше да не бързаш нагоре? – вдигна рамене озадачен дядо Стефан.

– Когато те стигаха върха, гледаха надолу, – обясни Дребосъка. – Виждах колко високо са се изкачили и се плашеха.

Старецът все още не можеше да разбере каква е логиката на момчето, но слушаше много внимателно.

– А когато се изкачвах, аз гледах към върха, – продължи обяснението си Дребосъка. – Струваше ми се, че все още съм низко, а това ме подтикваше да се катеря нагоре.