Диди беше малко момиче. Руса коса, очи, в които се отразяваше небето и лъчезарна усмивка, всичко това бе събрано в нея. Скоро тя щеше да навърши 6 години. Живееше при леля си, възрастна стара жена с посребрени коси, защото родителите ѝ бяха починали.
След закуска леля ѝ каза:
– Отиваш и си оправяш стаята веднага, след това ще дойдеш да ми почетеш. Като свършим с четенето, ще дойдеш да ми помагнеш да приготвя яденето за обяда. А, забравих да ти кажа, че съм те записала на урок по пиано. Учителката обеща днес да дойде следобед към два часа…..
Следваха изброявания на редица още дейности, с които Диди трябваше да се справи през целия ден.
– Но, лельо, – изплашено извика Диди, – аз кога ще живея. След всичко, което изброи да направя, едва ли ще ми остане време да си поиграя.
– Да живееш? – недоволно вдигна вежди лелята. – Не разбирам какво имаш предвид. Всички ние живеем, докато не ни прибере Господ. А ти живееш, като се занимаваш с полезни дейности.
– Да, когато се занимавам с нещо, аз дишам и се движа, но нима това е животът. Когато казвам, че искам да живея означава, че мога да върша това, което обичам. Да изляза да играя на улицата с другите деца, да прочета книга, която ми харесва, да се разходя из градината, … всичко, за което мечтае всяко малко момиче на моите години.
Лелята беше строга и стриктна жена. Тя се наведе и се замисли.
Много неща бе видяла в живота си и бе успяла да се пребори с бедността и мизерията. Предстоеше ѝ доста работа с това дете, не че Диди беше непослушна и плава, но тя бе длъжна да стори всичко необходимо за нея.
„Може би малко я заангажирам със полезни дености, – помисли си старата жена, – навярно трябва да прибавя още нещо“.
Възрастните хора се стремат да дадат всичко на децата, но не осъзнават, че всяко дете трябва да се наслади на детството си, да направи свои собствени открития и да получи само опит в живота си.

Имаше обикновено детство със съответните забрани, радости и забавления. Не му липсваха спречквания с другарчетата и спорове с други. Лошото е, че понякога несправедливо го обвинявах, а той се огорчаваше от това и страдаше много.
Веднъж срещна един старец, който му разказа за страната на истината и светлината. Страна, в която хората се обичат, си помагат, не боледуват, а от радостта и щастието с шепи можеш да нагребеш колкото си искаш. Единственото условие да бъдеш част от тази страна е да дадеш сърцето, мислите и волята си на нейния владетел. Не си мислете, че той е злоупотребявал с тях, напротив неговите мисли са били винаги за добро на хората.
Когато реши да стане част от тази интересна страна, той почувства голяма промяна в себе си. Заяжданията, заплахите, униженията, оскърбленията и всякакъв вид натиск върху него, не оказваха вее същото въздействие, както преди.
Хората, които постъпваха несправедливо към него, предизвикваха в малкото му сърце съжаление и разбиране. Той искаше да ги прегърне и да им каже, че не им се сърди за стореното, защото владетелят на онази странна страна беше влял любов в сърцето му.
Веднъж застана на един разклон. Двата пътя не загатваха по никакъв начин, какво очаква човека, ако тръгне по един от тях.
Докато се чудеше на къде да тръгне, видя много напред силуета на стареца, който беше му разказвал за чудната страна. Той взе решение да го последва, но някаква примамлива музика отвлече погледа му към другия път. Там започнаха да се появяват красиви цветя и прекрасни животни. Наоколо се носеше нежен аромат и сладка омая. Мислите му отново го върнах към другия път и старец, но някакво тихо гласче му нашепна:
– Какво толкова, ще се порадваш на всичко това, а после пак ще тръгнеш по онзи път, ето къде е, няма да избяга.
И той пое към шумната компания от животни и цветя, съпроводени от възторжена музика и натрапващ се силен аромат. Стъпвайки на този път, той забрави за другия. Увлечен от ставащото наоколо, той се отдалечаваше все повече от разклона.
Новият му живот го сграби в хватката си и не му даваше възможност да си отдъхне. Започна работа, ожени се, родиха му се и деца. Живееше, но имаше чувство, че някъде, някога е загубил нещо много ценно.
Колкото и да се опитваше да си спомни, стигаше до една тъмна преграда, след която следваше мрак и тъмнина. Искаше да тръгне напред, но нещо го дърпаше обратно.
Болката, мъката, страхът и липсата на посока и цел присъстваха ежедневно в живота му.
Проблясъци, като някакъв сън за чудна страна изпълнена със светлина и истина, и някакъв старец, просветваха в съзнанието му, като светкавица раздираща небето за миг.
Веднъж вървеше по една малка улица от големия град. Чу песен. Звучеше му доста познато. Сърцето му лудо заби. Той ускори крачка и се насочи по посока на песента. Колкото повече приближаваше толкова повече спомени се връщаха в главата му.
Той видя малко момче заслушало се в разказа на един побелял старец. Сълзи потекоха по бузите му. В момчето позна себе си. Той знаеше вече какво разказва добрия старец на детето. Топлина заля тялото му и той разбра какво беше загубил през всичките тези години.
Реши да поеме по изоставения преди път. Душата му ликуваше. Любов изпълни сърцето му. Той знаеше, че вече нищо няма да може да го отлъчи от необикновената страна и нейния владетел.

Какво забелязвате?

На две от снимките се излъчва жизнерадост, любов, радост от споделянето……

А на другите две, нещо се е загубило…. Усещате ли в тях щастливото и безгрижно детство?

Да, технологиите и техниката ни улесняват, но губим човешкото у себе си. Забравяме да общуваме помежду си.  А това засяга и децата, отчуждава ги от семейството, приятелите. Отдалечава ги от истинските ценности.

Накъде сме тръгнали? Не трябва ли да се върнем назад, за да намерим това, което сме загубили? ….Или така ни е по-добре – самотни, зомбирани и не осъзнаващи какви сме.

Попитали един програмист от Рига:
– Какво е това политическа далновидност?
Тогава той им разказал един случай от своето детство.
Живеел с родителите си в общ апартамент. Техният съсед бил евреин. Работел като бръснар. Обичал да си попийва.
Веднъж така се напил, че свалил портрета на Хрушчов, който висял на стената. Стъпкал го с крака, след което веднага бил отведен  в милицията и жестоко пребит.
На сутринта бил събуден от леко докосване по-рамото. Началника на милицията му зашепнал:
– Сега ще ви закараме у дома, моля да ни простите! Само ми кажете, от къде имахте сведения, че през тази нощ ще бъде свален от всички постове?

Мечтата е една или няколко, такива всеки има от нас. Въпреки, че някои хора отричат, че имат мечта, те имат заветна мечта, не само моментно желание или някаква потребност. Уверена съм, че всеки пази дълбоко в душата си една единствена мечта.
Мечтаейки, ние се боим от промените и сами си слагаме препятствия на пътя към изпълнението на мечтите. Изглежда е по-лесно да носим цял живот мечтата си, отколкото да направим крачка и да я изпълним.
Човек започва да мечтае още от детството си. Но тези детски мечти приличат повече на обикновени моментни желания: нова играчка, лакомство или отиване до някъде.
Когато пораснем, мечтите ни стават по-дълбоки и перспективни. Нашите мечти могат да се променят с течение на времето и да се добавят нови.
Не е вредно да мечтаеш, лошо е ако не мечтаеш… Съгласете се, че когато човек мечтае, той живее, вярва и се надява, а не просто да съществува, плувайки по течението на живота.
Ако не мечтаеш, ти не се стремиш към нищо. Мечтата ти дава сила да устояваш в живота.
Запомнете, ако имате мечта в сърцето си, то ви е дадена и възможност да я изпълните. Стани от дивана, откъсни погледа си от телевизора и започни да действаш, за осъществяването ѝ. Пребори се с мързела си и предубежденията си.