Васко все още бе дете, но обичаше да кара колело с приятелите си.

Неговото колело нямаше допълнителни екстри, както днешните велосипеди. То имаше само една предавка, а за двигател служеха собствените крака на велосипедиста.

Селището, в което живееше не се славеше с равни улици. Те ту се изкачваха ту слизаха надолу. За това Васил трябваше много да върти, особено по нанагорнището.

Той не се стряскаше, когато виждаше, че пътя стръмно се изкачва нагоре, а натискаше здраво педалите. За да запази инерцията кривеше наляво и надясно, но след доста напъни стигаше върха.

Ще попитате:

– Защо бе толкова упорит в това? Нима не му е идвало до гуша всичко това? Защо не се е отказвал?

Защото спускането бе толкова приятно, че всяка капка изразходвана енергия си заслужаваше удоволствието.

Така е и в живота. Човек се стреми към нещо. Е, разбира се това не е толкова лесно, изисква се усилена работа, продължително време и сериозна дисциплина.

Да си постоянен не е приятно понякога, но е важно. Всеки, който е готов да плати цената, накрая печели.

Освен това, Бог се наслаждава в прехода с теб. Той не те оставя сам. Накрая се радва, защото си останал верен докрай.

Продължавай, бъди дисциплиниран и работи усърдно, това ще промени живота ти към по-добро.

Тихомир си припомняше всичко с подробности и дори го обогатяваше всеки път, когато го разказваше на жена си Мартина.

Тя го хранеше с лъжичка като малко дете и отговаряше на всичките му въпроси утвърдително.

– Казваш, че съм спечелил съдебното дело? – питаше за стотен път Тихомир. – И за тази тежка телесна повреда са ми дали …. това са много пари.

– Така е, – съгласяваше се Мартина.

Когато Тихомир се размърдваше, гипсът по него скърцаше. В това многопластие от бинтове той се чувстваше като рак затворен в черупката си.

От време на време някой изохкваше в стаята. Усещаше се мирис на обездвижени мъже и упойка.

На стената бучеше телевизор. Даваха мач, но никой не му обръщаше внимание. Всеки се бе затворил в болките и страховете си за в бъдеще.

– Как се справяш без мен? – питаше Тихомир.

– Трудно ми е, – признаваше си Мартина.

– Не издържам на тези мъки, – тихо шептеше Тихомир, – идва ми да си сложа край на живота.

– Не говори така, – укоряваше го Мартина, – ако не беше ти, онова дете щеше да го премаже камиона.

Тихомир сбърчи нос, но нищо не каза.

– Боли те, че никой не дойде от родителите на онова дете да те види ли? – Мартина се опита да налучка болката му.

– Душата ме боли, – каза тъжно Тихомир. – Нея не можеш да я гипсираш, нито да я увиеш с бинтове. Осакати ли се веднъж, зараства накриво.

Бе ранна утрин. На един закътан и мрачен паркинг Елена бавно пристъпваше към паркираната си кола.

Отвори задната врата и сложи мятащото се дете в ръцете ѝ. Малкото момиченце риташе и ръмжеше. То не искаше да отиде на детска градина.

Търпеливо и внимателно Елена закопча колана, срещайки голяма съпротива от страна на дъщеря си.

След като приключи, тя се тръшна изтощена на шофьорската седалка.

Ако я наблюдаваше някой от страни щеше да се възхити едновременно на нейната изнервеност и търпеливост. Не е леко да си родител.

Тази нейна инвестиция щеше да даде плод в живота на дъщеря ѝ.
Но сега се чувстваше отчаяна и загрижена.

Изведнъж Елена долови тих глас:

– Не се предавай! Дръж се, не отстъпвай!

– Отстъпвам назад, само когато се засилвам, – усмихна се Елена.

Това бе една от любимите ѝ фрази, които бе дочула от приятел хокеист.

Тя знаеше, чий беше тихия глас. Той бе винаги до нея, когато имаше затруднения, а сега и донесе мир. Толкова необходим, за да продължи напред.

Горещината бе безмилостна. Но на Дина това не ѝ правеше впечатление. Тя бе потънала в мрачните си мисли. И имаше защо…..

Съпругът ѝ я бе изоставил с тригодишно дете и камара дългове. И за какво?

– Бил намерил голямата си любов и то в чужда държава, – ядосваше се Дина. – А момичето, с което се бил свързал разбрах, че е още дете. Какво очаква той от тази връзка.

Дина бе бясна. В главата ѝ минаваха какви ли не планове с една единствена цел, да му отмъсти.

Да, тя бе много огорчена. Мразеше съпруга си, но най-лошото бе, че се ядосваше на Бога:

– Защо го допусна? Нужна ли бе тази връзка на мъжа ми? Къде бе Ти, когато ставаше всичко това?

Огорчението е смъртоносно. То осквернява човека. И той вече не усеща присъствието на Бога, нито чува гласа Му.

Минаха няколко седмици. Болката на Дина не утихна. Постоянно плачеше и не намираше изход за страданието си.

Най- накрая тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, макар да ми е много трудно, избирам да простя на съпруга си, който ме нарани и онеправда. Помогни ми да забелязвам, как действа врага и да не се поддавам на неприязън и непростителност. Не искам да съдя мъжа си. Не желая да му отговарям с злоба и яд, независимо, че още ме боли. Излекувай емоциите ми и обнови духа ми ……
И Бог превърна гнева ѝ в мир.

Деси не можеше да сдържи сълзите си и тихо заплака. Майка ѝ отиде при нея и я прегърна.

Тя бе чула грозния възглас на едно надменно момиче, което бе минало край тях:

– Колко е дебела, – бе се изсмяло момичето. – Освен това е и грозна. Как може с такова телосложение и лице да се мярка пред хората.

Майката на Деси настигна момичето и се обърна със спокоен глас към него:

– Не е любезно да говориш така. Това е неучтиво и грубо. Извини се на дъщеря ми.

Внезапно към майката на Деси и надменното момиче приближи една жена, която веднага се развика:

– Не закачай дъщеря ми. Тя е казала самата истина. Защо трябва да се преструва?

Жената хвана демонстративно дъщеря си за ръката и без угризение, колко дълбоко е наранено друго дете, сърдита си тръгна.

– Това момиче ще израсне с мисълта, че няма да има последствия за негативното му поведение. Колко жалко – поклати глава майката на Деси.

– Мамо, – Деси се притисна към майка си и я прегърна, – тя не е лошо момиче, просто така са я научили.

Не е лесно да си родител. Особено за тези, които стават такива без да желаят това.

Никой не носи отговорност за неуспеха във възпитанието на вашите деца, скъпи родители, освен вас.