Милена погледна към двора и извика:

– Външната врата е отворена. Къде е Роси?

Преобърна цялата къща, но не я намери.

– Тя е само на две години, – хвана се за главата Милена. – Накъде е тръгнала?

Изхвърча от къщи и започна да я вика:

– Роси, Роси, къде си?

Нямаше я никъде.

Сърцето на Милена биеше лудо, докато тичаше колкото можеше по-бързо към края на улицата, където имаше оживено кръстовище.

Зави и я видя.

Роси беше преметнала чантата на майка си през рамо и стоеше съвсем спокойна, но беше боса.

Детето не осъзнаваше, че е в опасност.

Милена потръпна:

– Като си помисля какво можеше да ѝ се случи, ако не я бях намерила веднага.

Грабна я в прегръдките си, като се смееше и плачеше едновременно.

Понякога, като Роси, се отдалечаваме от Бога и може дори да не осъзнаваме в какво опасно положение се намираме. Затова имаме нужда някой да дойде да ни потърси.

И Бог ни търси, защото желае да възстанови връзката ни с Него.

Когато изгубеният бъде намерен, има радост и празник, които съответстват на тези в небето.

Дичо и Елена бяха на родителска среща на сина си.Той бе ученик в трети клас.

Учителката ги информира:

– Вашият син е много отговорен, отнася се с уважение към околните. Той е много мило дете. Служи за пример и подражание в класа.

Родителите на Кирил бяха изненадани. Те очакваха да чуят за безбройните простъпки на сина си, но …

– Кирил е много внимателен и грижовен към своите съученици, – продължаваше да говори учителката. – Играе добре с другите ученици по време на междучасието. Дори ми благодари след всеки час за урока.

– Какво? – извикаха в един глас родителите на Кирил. – Вие за нашия син ли говорите?

– Но какво има? – смаяна попита учителката.

– В къщи не можем да го накараме да изхвърли боклука, – поде Елена.

– А ако го накараме да събере чиниите от масата и да ги остави в мивката, нагрубява и се държи непочтително, – отбеляза Дичо.

– Казахте, че бил учтив? Може бъркате Кирил с някое друго дете, – каза Елена.

Учителката се изненада от отрицателните отзиви за любимия ѝ ученик.

Родителите объркани излязоха от училището.

Когато се прибраха в къщи, завариха Кирил да се бие с брат си. Цялата къща бе нагоре с краката.

Дойде време и Златан Петров да се пенсионира.

– Сега дойде рая за мен, – усмихваше се самодоволно той. – Ще правя каквото си искам, без да има някой, пред когото да се отчитам. И нищо на никому не трябва да доказвам.

– Чакай, Златане, – провикна се жена му от кухнята. – Светът нарича това свобода. Ти нали си християнин?

– Добре де, – примирено сплете ръце пред себе си Златан. – Какво да правя?

– Този период от живота ти не е начало на самоугаждане, а последната глава преди вечността, – свъси вежди жена му. – Пенсионирането е последния етап от пътуването ти, малко преди да срещнеш Бог, лице в лице. Това трябва да те отрезви и събуди. Нима в последните си години ще преследваш безсмислени неща?

– Е, – въздъхна тежко Златан, – мога да осъществя някои от добрите си намерения, за който съм си мечтал преди.

– Сега използвай мъдростта и опита, който си получил от Бог с годините, – посъветва го жена му.

– И това ли? Какво още? – възмути се Златан.

– Ако пропилеете тази последни години, ще заприличаш на малко дете, което остава щастливо в калта, без да осъзнава, че по-големи и по-красиви неща го очакват по-нататък, – тъжно поклати глава жена му. – Бог те е изграждал до сега чрез предизвикателства, взаимоотношения и отговорности . Не за да можеш най-накрая да забавиш темпото, а за да си подготвен за по-голямото въздействие. Не се свивай назад, изправи се.

Не се лутайте през тези години. Решете сами:

– Ще използвам ли този последен етап от живота, за да прославя Бога или искам да прославя себе си?

Пенсионирането не е моментът да се откажете. Това е моментът да завършите добре.

Акушерката положи новороденото в ръцете на майка му. Даниела изпита голяма радост и се изпълни с любов към това малко създание.

Сърцето ѝ се свърза с това на бебето, въпреки че тази връзка водеше началото си още преди самото раждане.

– Това, което изпитах, – сподели по-късно тя със съпруга си, – отразяваше Божието сърце към мен. Разбираш ли? Както любовта ми към детето ни е силна, страстна и непоклатима, такава е и Божията любов към мен като Негова дъщеря.

– Напълно съм съгласен с теб, – зарадва се и съпругът ѝ – Радостта, която изпитах, когато погледнах нашето бебче е само проблясък от начина, по който Бог ни се радва.

Тази първоначална сърдечна връзка, не беше просто красив момент, тя беше началото на една дългогодишна връзка, създадена от самия Бог.

Способността да обичаме толкова много децата си, разкрива какво сме ние за Бог, когато ни е извайвал.

Обичаме, защото сме обичани от нашия Създател.

Пътуването е дълго, но наградата е голяма.

Нгабе-Бугле, една от най-големите и маргинализирани групи от коренно население в Панама. Всяка година те пътуват по планинските пътеки до място, наречено Кебрада Гуабо.

И защо го правят?

Идват да получат надежда, помощ и да вкусят от рая.

Това е мащабна операция, която се фокусира върху предоставянето на Божието Слово и разпределението на Божите дарове.

Едно малко момиченце се редеше на опашка за чаша гореща овесена каша. Краят на опашката не се виждаше.

Когато му дойде реда, то подаде стара използвана чаша. Вътре в нея имаше пръстен от мръсотия, който достигаше почти до ръба.

Служителят не потърси нова чаша, защото то и без това бяха свършили, но изми съда, който му бе поднесен, за да нахрани детето.

Бог не търси ярки и лъскави чаши. Той търси мръсни, несъвършени съдове.

Господ използва хора, чийто живот е простен и възстановен, за да носят евангелието на изгубените, най-малките и последните.

Нека Господарят на жетвата намери повече съдове, които са готови да носят Неговото име и да хранят хората с добрата вест за Исус Христос.