Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.

Това беше върха на безобразието. Ана срещна днес съседката си, възрастна жена, вечно надничаща в живота на другите.
– Кога ще се омъжиш? – каза възрастната жена, след като се бяха поздравили.
Ана я погледна изненадано. Жената се досещаше, че въпросът е глупав и неприятен. А девойката се чудеше как да се измъкне. Тя тръгна бързо напред, почти побягна, като за извинение измърмори:
– Извинете, но много бързам.
Жената я проследи като някой „садист“, който се наслаждава на безпомощната си жертва. Изглежда тази жена изпитваше удоволствие да гледа, как болезнено реагират отсреща. Тя улаваше и най-малките признаци на смущение и несигурност.
Тази игра продължаваше дни наред. Ана не за първи път се препъва в този въпрос.
Когато тя сподели с приятелката Катя си за неприятния инцидент, Катя я посъветва:
– Единствения начин да спреш това безобразие е, да се обърнеш и да ѝ кажеш: „Тебе какво ти влиза в работата“? Ако бях на твое място щях да ѝ се разкрещя.
Ана се засмя вече поуспокоена:
– В Саудитска Арабия за кражба, отрязват ръката на крадеца. Представяш ли си, ако налагаха подобно тежко наказание за човек, който се бърка в работите на другите, т.е. краде им спокойствието.
– Спрямо такива, – ядоса се не на шега Катя, – като не искат да се откажат по лесния начин от начинанието си, трябва да им се предложи нещо по-жестоко.
Ана беше по-миролюбива, тя не харесваше жестокостта и насилието.
– Хората трябва да общуват добронамерено, без желания да обидят или унижат някого, без да се натрапват със своето нетактично любопитство.
– Тази жена не разбира ли, – каза вече малко по-спокойно Катя, – че нетактичните въпроси могат да обидят човек, да засегнат някаква вътрешна скрита болка у него и да предизвикат депресия, особено ако човек е много нараним.
Ана огорчено добави:
– Такива гафове често се случват. Примери, колкото искаш можеш да срещнеш в ежедневието. Веднъж бях свидетел как една жена постави на място една доста нетактична бабичка. А възрасната жена, неразбирайки какво е направила настървено каза: „Какво толкова казах? Защо се обиждаш? Аз исках за добро….“
– Оправдание за това няма, – скочи Катя. – Хората трябва да престанат да питат само това, което тях ги вълнува. Всеки трябва да се съобразява с околните.
– Заобиколен ли си от нетактични хора, – каза тъжно Ана, – това може да те доведе до отчаяние.

Животните понякога проявяват качества, които не са присъщи за някои хора, например, героизъма на котката Скарлет и подвига на кучето Чив, които се пожертвали за собствениците. Може да се каже, че животните също са много чувствителни. Някои от тях имат много добре развит майчин инстинкт.
В Калифорния в зоологическата градина бременна тигрица имала усложнения, поради които малките, които се родили скоро умирели. Когато тигрицата дошла на себе си, здравето ѝ запоичнало постепенно да се влошава и тя загубила желание за живот. Била депресирана заади загубата на децата си.
Лекарите решили да сложат до нея деца от друга тигрица, но нямало такива. Проблемът бил решен по много оригинален начин. До страдащата майка поставили малки прасенца облечени като тигърчета
Скоро тигрицата се въстановила и дошла в нормалното си състояние.

Нина с голяма радост постъпи в университета, вече беше втора година, когато ѝ се случиха неприятности. Тя изпадна в депресия и реши да сложи край на живота си.

Докато вървеше към реката чу, че някой я вика. Ускори крачка.

Тогава усети как някой я хвана за ръката. Обърна се и видя приятелката си Жана.

– Накъде си се забързала така? Изглеждаш много зле. Какво ти е?

Нина мълчеше и заби поглед в земята. Жана я погледна  и каза:

– Тъкмо отивам на църква, искаш ли да дойдеш с мен?

Нина поклати отрицателно глава и  поиска да продължи пътя си, не искаше да сподели с приятелката си какво е решила да направи. Жана усети отчаянието ѝ и насила я повлече към църквата.

Този  ден свещеникът говореше как Бог лично преследва човека, за да възтанови отношенията си с Него.

Изведнъж Нина усети как сърцето ѝ съвсем осезаемо се изпълни с любящото присъствие на невидимия Бог. Тя разба, че Бог непрекъснато я е следвал от момента, когато всичко в живота ѝ се сгромоляса. Негова беше ръката, която я спря, за да не извърши непоправимото.

Истината я озари и Нина предаде сърцето и живота си на Бога. И в нея настъпи невероятен мир.