Предния ден валя обилно. На следващия духаше силно.

Поради лошото време Петко и Дечо стояха у дома, а така има се искаше да потичат малко навън.

Вечерта се оказа още по-тягостна.

Петко постоянно мърмори за нещо, а Дечо си тананикаше.

Двамата се загледаха през прозореца.

– Уф, каква кал, – въздъхна отегчено Петко.

– Я, колко много звезди има тази вечер, – радваше се Дечо.

– Мрачно е и подтиснато, – сбърчи нос Петко, – а той звезди видял.

– Винаги има нещо, за което да се радваме, – възкликна Дечо.

– Къде е то? – продължи да се мръщи Петко.

– Ако го търсим, ще го намерим, – упорстваше Дечо.

И ние бихме се чувствали като Петко, ако позволим проблемите да приковат очите ни в земята.

Когато сме най-заети трябва да гледаме нагоре към Божията слава на небесата. Тогава се радваме и живваме.

Все пак Бог ни е увенчал „със слава и чест“ като Негови шедьоври.

Къде гледате, когато сте притеснени и се нуждаете от успокоение?

Мартин помагаше на майка си в кухнята. Двамата много се стараеха, защото очакваха гости. Празник бе.

– Мартине, какво си се умислил?

Майката бе забелязала, разсеяния поглед на сина си.

– „Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“, – Мартин повтори думите, които го бяха силно развълнували.

– А знаеш ли, че хората виждат Божите знаци всеки ден?

– Наистина ли? Къде?

Майката се усмихна и поясни:

– Залезите и изгревите, които спират дъха ти. Новородените, които те карат да се просълзиш от умиление …

– Дали всички виждат тези знаци?

– Те ги виждат, но не ги разбират и затова не се приближават към Бога.

– Да, но мъдреците бяха разбрали знака на небето и за това го последваха до Йерусалим, – възторжено възкликна Мартин.

– Преди това пророчеството им каза къде да намерят Христос, – отбеляза майката, – а звездата засия точно над мястото, където бе Младенеца.

– Това означава, че знакът и словото са работили заедно, – Мартин започна да разсъждава на глас – и така са довели мъдреците при Исус.

– Крайната цел на всички Божи послания, както чудодейни, така и писмени, е да хвърлят небесната светлина върху Исус, – заключи майката.

Двамата продължиха да работят озарени от споделеното помежду им.

Зарко почти всеки ден чуваше от колегите си думи, които изразяваха техните тревоги и надежди:

– Надявам се да не загубя работата си.

– Очаквам да се оженя.

– Би ми се искало по-леко и радостно да премине живота ми. ……

Е това можеше да се случи, а можеше и да не стане.

– Такава е светската надежда, – казваше си Зарко, – но има една, която е сигурна котва за душата ни.

И той си представяше лодка, в бушуващи вълни, които я връхлитат и заливат.

– Така духат ветровете в живота ни, – отбелязваше Зарко. – Огромни вълни ни възпират от целите ни, но надеждата в Бог е котва, която поддържа ума, волята и емоциите ни стабилни. Ако човек вярва, че няма котва, ще реагира така сякаш вятърът и вълните на живота го застигат и че загива.

Зарко се усмихна:

– Всеки може да има мир, но се паникьосва и тревожи. Чувства се безнадеждно.

Зарко вдигна поглед нагоре и възторжено произнесе:

– Има неща, които Бог е дал и те са безспорно наши, но ще изпитаме радост и спокойствие, когато повярваме в истинската котва Исус. Само тогава ще имаме надежда, която е стабилна и сигурна.

През това Рождество, ако Христос не е , нека стане вашата единствена котва в живота ви!

Донка и Магда редовно посещаваха болни и възрастни хора, които се нуждаеха от помощ.

Усмихнати и радостни лица ги срещаха, щом двете момичета пристигнеха.

Декември бе много натоварен месец за тях. Направиха много посещения, вдъхнаха надежда и занесоха много радост.

Чувстваха се уморени.

– Ох, още малко и ще започнат празниците, поне малко почивка … – въздъхна тежко Донка.

– Какви ги говориш? – погледна я строго Магда. – Толкова много хора ходят в тъмнина и трябва да получат светлина и радост. Радвай се, Исус дойде на този свят и ни дари с мир и радост, но това е дар не само за нас. Трябва да го предадем и на другите.

Донка прибра ръце пред гърдите си и вдигна очи нагоре:

– Господи, дай ми чудото да не се уморявам, а да се наслаждавам на всяко празнуване на Рождество. Помогни ми да споделям голямата радост, че Бог стана човек, за да помири изгубени хора със Себе Си, като умря на кръста за греховете им.

Всеки от нас има нужда от радост, а не просто от празнуване – ядене, пиене и подаръци.

Нека се радваме за това Кой си Ти и защо си дошъл на този ден при нас!

Панайот бе отправил поглед към бъдещето си, но бе затворил очи и стискаше до болка зъби.

Тялото му бе напрегнато.

– Страхувам се за утрешния ден и това, което той може да крие, – призна пред себе си Панайот.

Чувстваше се сякаш стои на ръба на пропаст, пред тъмна бездна.

Уловен от събитията, включващи него или близките му, той усещаше безпомощност и отчаяние.

Баща му го видя и веднага се досети, как се чувства синът му. Той знаеше за скорошните събития, които го бяха жестоко притиснали. Съчувстваше му и искаше да му помогне.

За това го приближи, докосна го до рамото и каза:

– Независимо какво си преживял. Няма значение умственото, емоционално и духовно състояние …

Панайот погледна баща си, като изваден от сън.

– …Бог може да ти даде видение за бъдещето, което да те изпълни с надежда сега.

Панайот тъжно се усмихна, а баща му продължи:

– Всеки може да гледа напред с надежда, защото имаме благословеното уверение на Небето.

Панайот се обърна с лице към баща си. Прегърна го и заплака.

Малко след това успокоен, изпълнен с надежда, той се усмихна.