Бащата гледаше гневно сина си Асен:

– Ти си повече от статистическа случайност, брак на наследствеността и обществото. Благодарение на Бога ти си изваян от нищо в нещо. Разбери, Той те е направил уникален.

– Светското мислене като цяло не приема това, – смънка под носа си Асен.

– Е да, – съгласи се бащата. – Обществото заявява, че можеш да правиш всичко, което пожелаеш? Но можеш ли в действителност?

– Не всичко, – въздъхна тежко Асен.

– Бог никога не произвежда предварително или масово хора. Той прави всичко ново. Така че и ти чрез Него можеш да направиш нещо, което никой друг не може да направи и то по различен начин от другите.

– Така е, но …

– За това внимателно разбери кой си, проучи работата, която ти е поверена и тогава се потопи в нея.

Асен вдигна само рамене, а баща му продължи:

– Когато успяваш в работата си и я вършиш по-добре от останалите, Бог се усмихва. А има ли нещо по-хубаво от това?

Мира и Петьо бяха яхнали велосипедите си. Те решиха да минат през квартал, където къщите струваха стотици хиляди лева.

Там видяха различни хора. Такива, които разхождаха кучетата си. Други като тях бяха на велосипеди. А трети се грижеха за поддържане на градинките.

Бяха смесица от хора.

– Колко сме различни! – възкликна Мира.

– Дали си беден или богат, известен или един от навалицата няма значение, – усмихна се Петьо. – Бог е създал всеки от нас.

– Независимо от различията, ние всички сме творение на Божията ръка, – уточни Мира.

– Но има и още нещо, – отбеляза Петьо. – Да бъдем равни пред Бог означава, че независимо от нашето икономическо, социално или етническо положение, ние всички съгрешаваме и не заслужаваме Божията слава.

– Е да, – съгласи се Мира, – непокорни и виновни сме пред Него, за това имаме нужда от Исус.

Петьо се засмя:

– Често разделяме хората на групи по различни причини, но в действителност всички ние сме грешници, нуждаещи се от Спасител.

– Не можем да се оправдаем сами пред Бога, това може да направи само Неговата благодат.

Двамата въртяха педалите и замълчаха. Всеки се замисли върху това, което говореха преди малко.

Павел търсеше хумор във всяка ситуация. Нямаше значение къде се намира, той обичаше да намира нещо смешно в обстоятелствата и си го казваше явно.

Когато предаде сърцето си на Христос, стар вярващ го посъветва:

– Трябва да станеш малко по-сериозен и да се откажеш от хумора си.

Много скоро Павел усети и си каза:

– Част от мен, което ме караше да се смея и усмихвам, изсъхна, но аз не искам тя да умре. Това е уникална част от мен, която Бог е създал.

В действителност това бе една от най-силните му страни.

– Не, – каза си един ден Павел, – ще позволя на хуморът отново да се появява в мен и ще го изявявам …

И той откри силата му в предаването на истината и благодатта на другите.

За това повтаряше на околните, които го осъждаха за хуморът му:

– Не вярвайте на идеята, че човек с вяра, последовател на Христос трябва да бъде тържествен и сериозен през цялото време. Господ ни е дал чувство за хумор. Използвайте го!

Боби и Рени се разхождаха. Той бе на шест, а тя на три години. Те бяха брат и сестра, които израснаха почти заедно.

Внезапно върху Рени се нахвърли голямо куче.

Боби инстинктивно застана пред нея, предпазвайки я от свирепата атака на огромния звяр.

Резултатът бе двадесет шева на лицето на Боби.

Когато го питаха:

– Защо го направи?

Той се усмихна и отговори:

– Много обичам сестра си. Ако някой трябваше да умре, мислех, че това трябва да съм аз.

Пластичните хирурзи помогнаха лицето на Боби да заздравее по-бързо.

Сестра му бе дълбоко признателна за защитата му.

Тя казваше:

– Брат като него е нещо невероятно. Той е чудесен и мил. Аз много го обичам.

В идеалния случай членовете на семейството ни наблюдават и се грижат за нас.

Истинските братя се намесват, когато сме в беда. Те са до нас, когато се страхуваме.

В действителност дори нашите най-добри братя са несъвършени. Някои от тях ни нараняват.

Имаме един брат, който винаги е на наша страна, Исус.

Христос, като акт на смирена любов, се присъедини към човешкото семейство, споделяйки нашата „плът и кръв“ и ставайки като нас, „напълно човек във всяко отношение“.

Ние наричаме Исус наш Спасител, Приятел и Цар. И всяко от тях е истина.

Но Исус е и наш брат, който е преживял всеки човешки страх и изкушение, всяко отчаяние или тъга.

Той стои винаги до нас.

Малката Люси бе много любопитна. Нейните „защо“ нямат край.

Днес дълго бе мълчала и това доста озадачи майка ѝ, но не бе за дълго.

– Защо светът е цветен? – попита малкото момиченце.

А, ето какво бе вълнувало малкото създание!

– В действителност няма цвят като такъв, има дължини на вълните, които мозъкът обработва. Цветът вече е създаден в мозъка, той е илюзия, – опита се компетентно да обясни бащата ѝ.

– Защо са необходими цветовете? Защо светът е нарисуван по този начин? Защо кръвта е червена, а не зелена…. – нестихващите „защо“ пак започнаха.

Баща на Люси се почеса по главата и поясни малко мъгляво:

– Това са просто настройките за обработка на дължината на вълната….

Детето отвори уста неразбиращо и преди да се появи следващия въпрос, бащата продължи:

– Параметърът се променя, както в редактор на снимки и цветовете на света се изместват … Може да се предположи, че първоначално е имало различни опции за оцветяване на света и цветовете са скочили произволно, всеки по свой начин. Изглежда за избора им и ние имаме вина….

– Какво е цвят? – Люси продължаваше да пита, тя нищо не бе разбрала от обясненията на баща си.

Този път баща ѝ се затрудни сериозно, но той продължи смело напред:

– Ако бе имал някакъв цвят, за да ми подскаже, че съм сменил променлива в компютъра, тогава щеше да ми е по-лесно.

Изведнъж го осени прозрение и той продължи:

– Цветът е свойството, което определя версията на обекта. Например да вземем една череша. Ако я видим в черно – бяло, няма да можем да определим кога са узрели плодовете ѝ. Само чрез боцкане, скубане, дъвчене, плюене… Цветът ни дава информация за промените в съзряването. Плодът преминава от зелено към червено.

Това бе много дълго и трудно смилаемо за Люси, но тя някак по свой начин си обясни нещата. Усмихна се и изказа своите заключения:

– Като при светофара. Ако човек не познава цветовете му, ще се удари лошо и може да умре.

– Да,…. И така може да се каже, – смънка бащата. – Предполагам, че цветовете са се появили, за да се разграничи степента на промяна на обекта, неговата зрялост.

В Люси напираха още въпроси: „Защо снегът е бял? Слънцето наистина ли е жълто?…“

Но като видя уморената физиономия на баща си, се отказа.

За днес стигаше. Утре може пак да попита.