За своето обръщане към Христос, Чарлз Спържан разказва:
„Бог благоволи да ме доведе още в ранната ми възраст до знанието за моята греховност. Живеех без надежда, утеха и радост. Бях в депресия, шест месеца се молих усилено, но не е получих отговор. Бях готов да посещавам богослуженията, само да намеря път за спасение. Бях готов на всичко, за да получа от Бога прощение на греховете си.
Веднъж се изви силна снежна буря, не можех да вървя по-нататък. Трябваше да спра някъде. Спирането ми се оказа голямо благословение за мен.
Видях двор, в който имаше малка църква. Влязох в нея. Там скоро почна богослужение. Пасторът го нямаше, но отпред излезе възрастен човек. Той отвори Библията и прочете:
– Погледнете към мен и ще бъдете спасени от всички земни краища.
Старецът насочи погледа си към мен, сякаш знаеше вътрешното ми състояние и каза:
– Млади човече, ти си нещастен!
Да аз наистина бях нещастен.
– Вие няма да постигнете щастие, докато не вдигнете поглед нагоре към Исус Христос! – вдигна ръце и продължи, – Погледнете! Погледнете! Спасението се състои в това, да погледнеш с вяра в Христа!
В този момент аз разбрах пътя на спасението. Радост изпълни сърцето ми. Не помня останалите думи на проповедника, тъй като бях обхванат от тази истина.
За своето спасение бях готов да извърша редица неща, само и само да го получа. А когато чух думите от Писанието „Погледни!“, това прозвуча толкова сладко за мен. С цялото си сърце погледнах към Господ Исус Христос и бях спасен.“
„И както Моисей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него да не погине, но да има вечен живот“.

Един ковач разказваше:
– Когато закалявам стоманата, първо я поставям в огъня, а след това я прекарвам под чука, накрая я заливам със студена вода. Едва тогава мога да кажа дали е годна. Може ли да се закали и да се разбие на парчета за обработка. Ако стоманата не се поддава на обработка, аз я изхвърлям в задния двор и я използвам за други по- маловажни цели.
Така е и в нашият християнски живот. Ние всички преминаваме през училището на Божествената обработка, училището на изпитанията и скърбите.
Скърбите са Божият вятър, който ни приближава към Бога. Вятърът се носи над морета, но когато срещне клони или нежните струни на еолийска арфа, чуваме песни изпълнени с красота и сила. Така и нашето сърце в дни на скръб и тъга придобива своя певчески глас.
Погледнете какво прави лекарят с болния. Дава му горчива хапове, а понякога реже и изгаря поразеното място. Той му причинява болка, но без нея не може да се излекува раната.
Така и Бог е лекар на нашите души. Виждайки нашите гниещи духовни рани, прилага подобаващо лечение. Той изгаря несгодите, реже случайно появилите се скърби и пои мъката с плач. Това прави не, за да ни погуби, но да ни изцели. Не да ни убие, а да ни съживи и възстанови.
Скърбите се явяват благословен очистителен огън. Когато ни шлифова, Бог използва остри инструменти, които ни причиняват болка. Но резултата си заслужава да я изтърпим.

Монетния двор в Италия е изработил по заявка на Ватикана 6 хиляди нови папски медали, на които името на Исус било написано погрешно.
Медалите били изсечени от злато, сребро и бронз.
Вместо  Jesus било на писано на тях Lesus.
Такива папски медали се сечат след избора на нов папа.
Те се събират от колекционери по цял свят.

Тя се забави доста вътре, но когато излезе на двора едва не припадна. Нейното синче набутваше в устата си мръсен дъждовен червей.
– Ваньо! – изкрещя тя. – Какво правиш? Червеите не трябва да се ядат.
Детето удивено повдигна глава и попита:
– Защо?
Майката дойде на себе си и вече съвсем спокойно обясни на сина си:
– Представи си майката на това червейче като излезе и не намери сина си, какво ще стане тогава?
Момчето се замисли за момент, а след това смръщи вежди и добави:
– Няма да излезе.
– От къде си толкова сигурен?
– Аз вече я изядох ……

Живял някога един градинар. Той отглеждал цветя за кралския двор. Неговите цветя били изключително красиви. Всяко цвете било произведение на изкуството. Градинарят много се гордеел с това.

Но веднъж на експерименталната му полянка попаднало семенце от глухарче. Глухарчето правело всичко възможно, за да порази градинаря с ярко жълтия си цвят и извънредната си пухкавост. То даже се научило да пуска бели фойерверки в края на пътуването си.

Но градинарят само се дразнел от това.

– Такова просто цвете няма място в кралския двор. В него няма величието на розата, крехкостта на калиите, тайнствената загадъчност на божура. Простолюдие с една дума, – мърморел градинарят, който за пореден път изскубвал поникнали глухарчета.

Но след известно време глухарчето с изключително упорство отново демонстрирало на градинаря своята слънчева главица.

Веднъж в селището дошъл мъдрец. Местните веднага го заобиколили. Всеки искал да получи отговор на отдавна мъчещите го въпроси.

Градинарят също решил да се обърне за съвет към мъдреца.

– Казват, че знаеш всички тайни и можеш да отговориш на всички въпроси, – казал градинаря

Мъдрецът се засмял и поклатил глава:

– А не, аз съм обикновен човек. Такъв, какъвто си и ти. Просто се старая да видя това, което лежи на повърхността, а всички са привикнали да копаят надълбоко.

– Аха…, – градинарят нищо не разбрал от казаното, но решил да не го пита повече за това. – Тогава ми кажи как да се избавя от глухарчето. Работата е там, че аз отглеждам цветя за кралския двор, а глухарчето само пониква в моите лехи. Аз не се занимавам с такива прости цветя, в него няма никакво благородство, вярвам, че ме разбирате какво искам да кажа?

Мъдрецът се замислил, а след това вдигнал очи към градинаря.

– Казваш, че не е благородно цвете? А защо тогава слънцето му е подарил своя цвят? И слънчеви лъчи му даряват целувката си. Това не е просто едно цвете, а усмивката на слънцето на земята.

Градинарят удивен слушал мъдрецът.

– Искаш ли съвет? Получи го. – Мъдрецът станал и изтупал дрехите си. – Опитай се да обикнеш това цвете. Тогава няма да те подмине милостта на слънцето. В крайна сметка, такова упорство като на глухарчето, няма нито едно цвете. А твоята любов ще го направи благородно и …. достойно за кралския двор.