Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Групата не бе голяма, но тя често се събираше. Дискутираха по различни въпроси.

Днес първи взе думата Ботьо:

– За какво използваме неделята?

– Да спим по до късно, – подскочи Деница.

– А защо не да се срещаме с приятели на закуска? -повдигна рамене Пламен.

– Важното е да пазаруваме, – отбеляза Дона. – Къде ще намерим толкова свободно време? А и трябва да се възползваме от разпродажбите през уикенда.

– Има много работа в двора и по къщата, – заклати глава Калин. – Дори и десет недели да имам на куп, пак няма да я свърша.

– Стига работа, – изропта Крум. – Гледайте някой филм или мач.

След като ги изслуша Ботьо заключи:

– Неделята трябва да бъде не само за физическа почивка и възстановяване, но и за духовно освежаване. Това е израз на нашата преданост към Бога.

Минаха новогодишните празници, но една малка група пак се бе събрала във фоайето на магазина. Останалите, които идваха навярно още празнуваха.

– Светът ми изглежда по-разделен от всякога, – сподели Спиридон.

– Така си е, – съгласи се Марко. – Независимо дали става въпрос за политически партии, които не могат да постигнат съгласие относно основни въпроси, или религиозни групи, които бълват омраза една към друга, каквото и да казваме винаги има напрежение.

Севдалин наклони главата си на една страна, както обичаше да прави и каза:

– Ако показваме уважение, контролираме поведението си, избягваме безсмислените спорове, биваме съпричастни към другите, нещата стават по друг начин. Единствената ни цел трябва да бъде желанието да видим постъпките и думите им през тяхната призма.

– Трудно е да оставим различията си на страна, но не е невъзможно, – усмихна се Гечо.

– Е, ако имаме повече търпение, решим да не се обиждаме, не приемаме всичко лично, фокусираме се върху, онова което ни свързва,… – Севдалин сви четвъртия си пръст на лявата ръка и малко замълча.

А след това добави:

– Да обичаме хората, с които не сме съгласни, е единство.

– Последователите на Христос, – обади се и дядо Горан, той не можеше да пропусне да каже нещо за Господа, – не е достатъчно да цитират стихове от Библията, трябва любов и отзивчивост и всичко това да бъде истинно и с благодат.

Мирослав бе най-младият, но той веднага взимаше думата, щом се заговореше за Бог:

– Ако представим толкова добре Исус, че останалите да пожелаят да Го познават, Светият Дух е способен да ги накара да коригират всякакви гледни точки, които са несъвместими с Неговата истина.

Не всички събрали се бяха съгласни с последните мнения. Те все още не познаваха Господа.