От свиренето на френският органист Луи Маршан толкова много се възхищавала немската публика, че всички твърдели, че той засенчва всички германски изпълнители.
До краля достигнали слухове за музиканта Бах от Ваймар изкуството, на който бил връх на майсторството. Йохан Себастиен Бах бил извикан в Дрезден и бил допуснат за слушател на концерта в двореца.
На концерта Маршан седнал зад клавесина и изпълнил една френска ария, допълвайкия с брилянтни вариации. Публиката избухнала в аплодисменти. След него поканили Бах да изпробва клавира.
Той седнал зад клавишите и залата замрял от удивление. Бах изсвирил същта композиция, която малко преди това бил изпълнил Маршан. Той я чувал за първи път, но това не му попречило да повтори без грешка всичките вариации на френския органист и дори да добави свои, много по-сложни и изкусни.
Историкът Фридрих Маруг написал за този период следното: „Маршан, който до сега не е срещал сред органистите друг равен на себе си, бил принуден да признае несъмненото превъзходство на своя съперник. Когато Бах придобил смелост, го поканил на състезние по свирене на орган като нахвърлял на един лист тема за импровизация. Господин Маршан не само не се явил в насроченото време, но счел за благоразумно да напусне Дрезден“.
Така творческия дуел не се състоял.
Победата била присъдена на Бах, което никак не се отразило на общественото му положенение.
Дрезден все още продължавал да се наслаждава на чуждестранните таланти и да харчат много пари за тях. А милостиво отпуснатите пари за Бах, така и не достигнали до него, губейки се из джобовете на дворцовите чиновници.

Рано тази сутрин Тошката потегли от дома си, за да закара жена си в родилното отделение на болницата.
Горкият той си мислеше, че знае къде е болницата, но когато измина много по-дълъг път, отколкото се очакваше, започна да се съмнява в убедеността си.
Беше подминал болницата и спря пред добре уредено фоайе на един блок. Когато придружи жена си до там, разбра грешката си, но беше вече късно да се връща назад.
Жена му роди дъщеря във фоайето на блока. По-късно линейка откара майката и детето в намиращата се наблизо болница.
И двете били в добро състояние, това съобщиха  след час на объркания баща.

Един човек посетил местния мъдрец и му казал:
– Няма вече нужда да се търси истината, аз я открих в религията си.
Мъдрецът го погледнл и му отговорил:
– Някога живял един студент, но той никога не станал математик. Този млад човек всецяло разчиташе на отговорите в края на учебника и разбира се те винаги са верни, ако нямаше печатна грешка…..
Това достатъчно ли е? Има ли развитие без търсене? Човек може ли да се усъвършенства, в каква да е насока, ако му се даде всичко наготово?
Истината, която се открива на човек е част от много повече. Макар сам той да не може да я обхване цялата, стреми се да я опознае, колкото може повече.

Попитали един мъдрец:
– Защо хората, дори цели народи повтарят една и съща грешка?
Мъдрецът отговорил:
– Защото и аз самият, предпочитам да уча другите, а не да се уча. Всяко поколение е убедено, че е по-умно от предишното и лесно няма да ги подведат! Защо е необходимо да се интересуват от миналото, ограничавайки се в нещата днес? Животът е сега и трябва да се живее! И се получава така, че никой не помни миналото. А когато то се завръща, го приемат за в бъдеще и повтарят глупостта на предците си.

През 1931 г. по време на посещението си в обсерваторията „Маунт Уилсън“ Анщайн за първи път се срещнал с Хъбъл.

Когато се убедил, че вселената наистина се разширява, той нарекъл своята космическа константа „най-голямата ми грешка“.

Все пак по-нататък се установило, че грешката на Анщайн не е достатъчна, за да разклати основите на космологията.

Докато развеждали съпругата на Айнщайн из огромната обсерватория, ѝ обяснили, че гигантския телескоп се използва за определяне формата на вселената.

Госпожа Айнщайн невъзмутимо казала:

– Мъжът ми прави това на обратната страна на пощенски плик.