Вятърът беше поспрял, но Симо и Яна не бързаха да се приберат. Този ден беше много тежък за тях, бяха присъствали на погребение на роднина, когото не бяха виждали много отдавна.

Единствената причина за това бе, че той беше живял като отшелник в едно забутано село, далеч от шума и грохота на големите градове. Тези, които бяха живели, край него бяха казали много хубави думи за него:

– Честен, милостив, сърдечен, изпълнен с любов, готов във всеки момент да ти протегне ръка. Той никога не мислеше за себе си. Така и умря, спаси живота на онова малко момиченце, но изгубихме него.

Обичаха го и макар че не им беше роднина и искрено жалееха, че не е между тях.

Изведнъж Симо се обърна към Яна:

– Ами ти? Какво биха казали за теб?

– Вярна. Любяща. Добра. Покорна. – Думите продължаваха да отекват ясно в главата й.

– Покорна ли? – очудено реагира Симо.

– Аз съм много послушен човек. Или поне бях, – добави с половин усмивка Яна. – В този момент не мога да кажа, че вече съм същата

– И защо?

– Дойдох тук по задължение, като роднина на чичо Митко, който съвсем слабо познавах, но това, което чух за него от хората тук, силно ме разтърси. Никога не съм напускала дома си за по-дълго време. Грижех се за семейството и децата си, но разбрах, че това е нищо в сравнение с това, да обичаш, да помагаш, утешаваш и да служиш на хората.

– Той е добър пример за нас живите, които само „живуркаме“ и изпълняваме задълженията си, – подкрепи я Симо.

– Майка ми смята, че трябва да се върна в града след погребението. Но аз имам нужда да остана сама – усмихна се Яна на себе си. – Това не е типично за мен. Не съм кой знае колко независим човек. Но вие всички сте такива. Може би има нещо във въздуха тук. Чувствам се непознат човек и за самата себе си. Може би трябва да променя нещо в живота си.
– И какво мислиш да направиш най-напред? – провокира я Симо.
– Първо трябва да изляза от черупката си и да се огледам наоколо. До сега съм живяла само за мъжа и децата си, дори не съм мислила за себе си, но грижите, проблемите, несгодите на хората около мен бяха някакво абстракно понятие, много далече от мен. Трябва да изляза сред хората и да започна да им помагам. Вероятно това ще осмисли животът ми по-пълно.

Един ден разхождайки се в родния си град Цвикау, Шуман седнал на една пейка и започнал да си подсвирква една от неговите мелодии.

– Вижте, господине, – възмутено казал човекът седнал на пейката до него. – Този мотив е от „Карнавал“ на нашия високоуважаем Робърт Шуман. Ако вие нямате слух и погрешно сте я възприели, то не я подсвирквайте …. подсвиркването ви ми лази по нервите.

Славена беше дребничка и рижа, с много лунички по лицето. Живите ѝ сини очи засияха, когато Павел обеща да я закара до града. Той бе шофьор на голям камион и прекарваше стоки от едно място на друго. По този начин изхранваше семейството си.

Славена се покачи на високата седалка в кабината до шофьора и тръгнаха. Тя не обичаше да мълчи и започна да разказва за себе си:

– Била съм осиновена, когато съм била бебе.

– Е, случва се, – уклончиво каза Павел..

– Родната ми майка е била на 14 години, когато съм се родила, – продължи Славена. – Не могла да ме задържи, по-точно не е искала, – в гласа ѝ се усети горчивина. – Тогава са ме взели мама и татко. Те са много мили хора, – очите ѝ заблестяха. – Осигуриха ми прекрасно детство. Чувствах се сигурна и обичана. Бях заобиколена от хубави неща. Записаха ме в добро училище. С избора си на професия май ги разочаровах. Брат ми стана адвокат, а една актриса не може да се мери с юрист.

– Има много начини, чрез които можеш да накараш, хората да се гордеят с теб, – каза Павел. – Може би ако получиш тази работа ще се зарадват за теб.

– Да, но те не са искали това за мен. Мама мечтаеше да стана учителка, но аз нямам достатъчно търпение, особено към децата.

– Човек трябва да има голямо търпение, за да се занимава с тях, – съгласи се Павел. – Аз имам три момчета, които нямат още осем години и съм забравил какво е спокойствие.

– Навярно съпругата ти много се изморява? – съчуствено каза Славена. – Тя ходи ли на работа?

– Как ще ходи с три деца?! – възкликна Павел. –  Много се дразни, когато хората ѝ задават същия въпрос. „Вие какво си мислите, че правя по цял ден, – често ги кастри тя. – Да не мислите, че си правя маникюра, стоя с часове във фризьорския салон или по цял ден си пия кафето с приятелки?“

– Извинявай, това беше глупав въпрос. И на мен ми се случва да търпя подобни забележки.

– Какви забележки могат да ти правят на теб?

– „Колко е хубаво, че живееш при такива хора“ или „Какъв късмет извади, че те осиновиха Доротея и Стефан“. Разбирам ги. Те смятат, че е много добре, като съм попаднала в добро семейство, вместо да бъда в дома, без изгледи за сносно бъдеще. Донякъде са прави, но ми е трудно.

– Собствената ти майка се е отказала от теб, – каза Павел и я погледна в очите, – а други хора със съвест, са те осиновили. Би трябвало да си им благодарна.

Тя наистина им беше благодарна и ги обичаше много, за това много я болеше, когато ги огорчаваше.

„Дали наистина, ще се зарадват, – помисли си Славена, – ако получа тази работа?“

И със скрита надежда в сърцето се усмихна на себе си.

Истинските пътешественици не се връщат у дома без подаръци. Това, което можеш да си купиш не винаги може да се сравнява с възхищението и възторга от срещата с други култури и обичаи.
Хубаво е, когато се съчетава полезното с приятното. Така правят и повечето туристи, наред с разглеждане на забележителностите на даден град, те посещават и неговите пазари.
Нито един любител на цветя няма да пропусне шанса да посети града, в които се намира най-големият пазар на цветя в света. Той се намира само на 15 километра от Амстердам. Тук са започнали да отглеждат цветя още през 1880-те. Разнасяли са ги с шлепове в по-големите градове, но в крайна сметка решили, че купувачите сами могат да дойдат да си купят букети от тук.
Сега търговсият център FloraHolland е една от най-големите търговски сради в света. Тя заема почти един милион квадратни метра.
През деня тук се представят повече 20 хиляди сорта цветя и растения.
Професионални флористи от всички краища на света идват тук много рано, пазара се отваря в 7 часа сутрин в делничните дни, за да си купят рози, лилиум, лалета и други ароматни и красиви цветя.

В малкия град Ибенбюрен разположен в западната част на Германия една местна жителка се обадил в полицията.
Според думите на жената, тя в продължение на няколко дни чувала викове на дете от съседния апартамент: „Мамо, татко, елате!“ Чукала на вратата, но така и не могла да се срещне със свойте съседи. Опасявала се, че се е случило нещо лошо.
От полицията веднага изпратили хора, да проверят случая. Освен това била повикана линейка и пожарната.
Позвънели, потропали, но никой не отворил вратата на апартамента, за това я разбили.
Полицаите били изненадани, когато влезли вътре. В апартаментът имало само папагал, седящ в клетка, който дружелюбно посрещнал влезлите с вик: „Мама! Татко!“
Оказало се, че собствениците на птицата, която така ревностно зовяла за помощ, са отишли на почивка, а за пернатия приятел трябвало да се погрижат техни познати.