Семейството се премести в големия град и на Диди ѝ предстоеше да постъпи в ново училище. Тя бе израснала в малко селище и имаше много приятели, но тук не познаваше никого.

Когато се върна от училище, баща ѝ я попита:

– Как мина първият ден в новото училище?

Диди се разплака:
– Почти никой не ми обърна внимание. Чувствах се много самотна. В класа имаше група момичета към, които исках да се присъединя.

– И какво смелост ли не ти достигна? – попита бащата, знаейки колко общителна е дъщеря му.

– Когато Мими ме покани на рождения си ден, Зорка каза, че не ме харесва.

– Изглежда това момиче ти е завиждало, – отбеляза майка ѝ.

– О, – възкликна Диди, – тя е толкова красива. За какво може да ми завиди?

– Майка ти просто така предполага, – обади се баща ѝ.

– А може би ……. – Диди се замисли, – когато учителката по пеене каза, че пея много хубаво, Зорка изсъска и побледня.

– Трябва да дадеш възможност на съучениците си да разберат колко си прекрасна и весела, – посъветва я баща ѝ.

– Нека те опознаят по-добре, – добави майка ѝ.

– Добре ще опитам.

Диди спря да търси съчувствие от кръга на Зорка. Тя просто бе себе си. Успокои се и се отпусна.

Много скоро тя имаше свой приятелски кръг от момичета и момчета.

След няколко години Диди и Зорка постъпиха в един и същи колеж и Диди бе избрана за отговорник на групата им.

Тогава нещо се прекърши в Зорка. Тя се приближи към Диди и кротко попита:

– Искаш ли да станем приятелки?

– Това би било страхотно!

Диди спечели, защото се постара да остане добър човек, независимо от обстоятелствата.

Хубавото е, че Зорка осъзна грешката си и двете се сприятелиха.

Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.

Дичо очакваше с нетърпение този ден. Щеше да посети увеселителния парк, който наскоро бяха открили в града им. Бяха му разказвали, че там има много люлки, ……. и изненади.

Когато влезе в ограденото място, Дичо бе зашеметен. Посрещна го голям шум, възгласи и множество хора. Той трудно се адаптираше към такава обстановка и в първият момент бе готов да побегне, да крещи и да плаче.

Майка му го прегърна и донякъде момчето се успокои. Дичо успя да се изолира от шума и ярките светлини. Постепенно напрежението премина и той започна да се оглежда любопитно.

– Ще се качиш ли на въртележката? – попита майка му.

Той само кимна с глава и докато да се усети бе настанен върху дървено конче.

Изведнъж всичко се завъртя. Образите наоколо се размазаха. Дичо се уплаши. Ревна с цял глас и протегна ръце напред търсейки защита.

Въпреки, че въртележката не се движеше много бързо, той се обърка и започна истерично да крещи:

– Искам при мама …..

Сякаш не го чуха и не му обърнаха внимание. Хубавото бе, че времето свърши и въртележката забави ход.

Когато спря Дичо се строполи в ръцете на майка си. Заровил глава в нея и се разрида.

Майка му го опря на краката му, искайки по този начин да го накара да дойде на себе си, но той легна на земята и продължи да плаче.

Колко много очаквания имаше малкото момче за този ден, а всичко се провали.

До легналия Дичо клекна младо момиче. Тя бе една от служителките в парка. Погали го по главата и го гушна.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Стана ѝ мъчно, че малкото момче не бе изпитало радост и удовлетворение на това място.

Дичо вдигна зачервените си очи към момчето и ѝ се усмихна.

Можем да не разбираме нечия мъка, но не е нужно да правим нещо голямо, за да ги утешим. Достатъчно е да бъдем с тях и да им покажем любов.

В един малък град, който по нищо не се различаваше от другите, ставаха странни неща.

Хората носеха маски. Държаха се на дистанция един от друг. Вратите на църквата бяха затворени. В магазините се мяркаха малко хора.

– Защо децата не ходят на училище ? – попита един странник минаващ през града.

– Появило се е нещо страшно и всеки си седи у дома? – отговори му случайно минаващ мъж.

– Къде са изчезнали възрастните хора?

– О, за тях е много опасно, – обясни мъжът. – Срещне ли ги това зло, умират веднага. За това си седят по домовете и не смеят да се покажат.

Странникът се огледа. На лицата на малкото хора, които срещна се четеше страх и отчаяние.

– Как живеят тези хора? – запита се той. – Без приятели, без човек на който могат да се облегнат в труден момент. Пълна изолация и страх един от друг.

Странникът вдигна глава и погледна към празния площад.

– Днес е празник, а по нищо не личи, че е, – отбеляза тъжно той. – Градът е станал сив и мрачен, а хората егоистични и сърдити, не се знае на какво.

Подухна по-силен вятър и забравената камбана се обади със медения си глас.

Смутени хората надигнаха глава натам.

– Забравихте Бога и ето какво ви сполетя, – обади се настойчив глас, който разтърси хората. – Ако има малко надежда за хората, тя е в Бога. Той е Единственият, Който пое човешкия ни товар и ни помага да осмислим живота си.

Всички погледнаха към странника, който изрече тези думи.

Докато решат да го нарекат безумец и да го изгонят с тояги от град си, той се стопи във въздуха и изчезна.

Всички останаха смаяни.

– Кой каза това?

Смущението нарастваше. Хората сякаш се събудиха от дълбок сън.

Още дълго време думите на странника звучаха като камбанен звън в главите им. Това бе сериозно предупреждение за тях.

Какво направиха месните ли? Не знам.

Всеки има право на избор. А вие какво решихте за себе си?

Един млад човек дойде при учителя си и го попита:

– Как трябва да живея и какво точно трябва да правя в живота си?

Учителят влезе в една от съседните стаи. Забави се съвсем малко, а когато се появи, в ръцете си държеше малко ковчеже.

Обърна се към младежа и каза:

– Вземи това и го сложи на видно място в дома си. Това е всичко, от което се нуждаеш.

Младият човек се прибра и постави страната вещ, както му бе поръчано.

След известно време младежът усети в себе си раздразнение. Огледа се и се замисли. И накрая разбра.

– В стаята нищо не хармонира с ковчежето, – извика изненадано той.

Преобрази стаята.

След време откри, че обстановката в стаята ярко се откроява от тази в къщата и промени дома си.

Погледна през прозореца и прозря, че домът му не се хармонизира с града и промени града, а след това ……страната си и света.

Ако открием нещо скъпоценно и стойностно, не трябва ли това да ни подтикне да променим всичко около нас и да го уподобим на него?!