Един ученик отишъл при учител си и му се оплакал:

– Хората са зли, завистливи, лукави. Много трудно понасям това. От техните лъжи се разболявам. Какво да правя?

– С тях не е нужно нищо да правиш, – казал учителят, – по-скоро трябва себе си да променяш. Всяка твоя частица е нужно да изпълниш с любов и доброта, за да има около теб благоухание. Но ако сърцето ти е изпълнено  с гордост, трудно ще общуваш с хората.

– Предателството и завистта царуват около мен, от къде ще взема благоухание? – скочил ученикът. – От къде да приема добро, любов и състрадание?

– Запомни, – казал учителят, – красотата, добротата и любовта в света не са по-малко от грозотата, съперничеството и всякакво зло. Светът около себе си изграждаш сам. Ти избираш злото или благородството. Тъй че ако в себе си имаш жлъч и плесен, постоянно ще мърмориш, че светът е ужасен и безчестен. Но ако си изпълнен с любов, доброжелателен, приветлив и справедлив, светът около теб ще бъде красив и светъл. С добро изпълвай сърцето си и света със своята любов освещавай.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

Църквата не е сграда, а събрание от простени грешници, които вярват в Исус и служат на Бога. Когато вярващите приемат Божията милост, Святият Дух идва и живее в тях. Всеки вярващ е жив камък от Божия дом.

Този, който разрушава Божия храм, сее неверие, недоволство и грехове в себе си и другите, ще бъде наказан от Бога.

Лесно се лъжем, ако оценяваме себе си и другите по световните стандарти. Гордостта, амбицията и съперничеството разрушават единството на вярващите.

В очите на света Божията мъдрост се явява глупост.

Въпреки това Бог знае лукавството на хората и прави явно тяхното безумие.

Вярващите не трябва да се хвалят със себе си или с другите хора, а единствено с Христос.

Когато принадлежим на Бога, имаме всичко.

Веднъж Пучини си счупил крака. Когато развълнуваните му приятели дошли да го посетят в болницата, Пучини жизнерадостно заявил:

– Не се тревожете, толкова за мен! При мен всичко е добре, а освен това трябва да ви кажа с гордост, че строителството на моя паметник е започнало.

– Ти си много несериозен, – отчел един от приятелите му. – Разкажи ни какво е станало с теб, не бива през цялото време да се шегуваш.

– Не съм и мислил за шега, – съвсем сериозно казал Пучини, показвайки своя гипсиран крак.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.