Никола винаги изглеждаше спокоен. Никой не го бе видял да крещи, ругае или да се кара на някого.

Един ден Младен го попита:

– Не се ли гневиш понякога на някого?

– Много рядко, – усмихна се дружелюбно Никола.

– Как го правиш? – недоумяваше Младен.

– Преди много години осъзнах, че прекалено много емоции изразходвам, когато се гневя, – започна да обяснява Никола, – а в това няма нищо позитивно. – Разбрах, че с гнева си разстройвам тези около мен и самия себе си.

– И? – Младен бързаше да открие разковничето.

– Самоконтрола е един от плодовете на Светия Дух.
Когато се подчиняваме на Светия Дух, Той ни помага да се владеем и да
не се гневим, – добърши обяснението си Никола.

Сара че чувстваше прекалено претоварена. Днес сърцето ѝ се колебаеше между парализиращата неудовлетвореност и стимулиращото въздействие на множество вълнения.

Непрекъснатият порой от изисквания, дисциплина, задължения, навици, пороци и ангажименти създаваха огромно тресавище в живота ѝ.

Тя бе вдигнала ръце, а устата ѝ мълвеше:

– Това е непреодолимо за мен. Какво да правя?

Една от най-разрушителните грешки, която всеки от нас прави в моменти на непреодолимо препятствие, е да бъдем водени от емоциите си.

Гневът и нетърпението нанасят щети на взаимоотношенията, които трудно могат да бъдат поправени по-късно.

Майка ѝ не веднъж я бе съветвала, когато я видеше в такова състояние:

– Когато се чувстваш претоварена, не се съсредоточавай върху това, което предизвиква раздразнение или досада. Отклони погледа си от обстоятелствата. Вместо това насочи погледа си и ума си към единствения, Който е в състояние да ти помогне!

Обикновено тя само се усмихваше на тези думи, но когато се включеше баба ѝ се получаваше пълен синхрон срещу Сара:

– Няма по-сигурно и по-спокойно място от това да пребъдваме в Бог и с Бог, – клатеше глава баба ѝ. – Когато стоя в Неговото присъствие, непреодолимите неща „странно избледняват“. Неговата близост засенчва всичко, което крещи името ми и аз има мир.

– Да, – каза си Сара, – това е животът, който Бог дарява на една отчаяна жена като мен. Колко съм копняла и мечтала за такъв живот.

Може би следващия път, когато ти или аз се окажем пред непреодолими обстоятелства, трябва да се обърнем към Бог.

Решете да се откъснете от този луд свят и насочете сърцето си към Господа.

Днес Сашо бе много притеснен. Брат му бе посегнал към наркотиците и вече не приличаше на човек.

Сашо въздъхна тежко:

– Много хора са духовни военнопленници. Те са хванати в капана на греховния цикъл и не могат да го прекъснат.

– Така е, – съгласи се Генади, който бе запознат с проблемите на брата на Сашо. – Независимо дали става въпрос за алкохолизъм, материализъм, горчивина, завист, чревоугодничество, самосъжаление, порнография, наркотици, игри, ругатни, социални медии, негативно говорене за себе си, гняв или възмущение, пристрастявания към емоционални или химически модели на мислене и действие ни ограничават твърде много.

– То е като крепост, – поклати глава Сашо. – Твърдо фиксиран модел на негативни мисли и действия, които са запечатани в съзнанието, сякаш положението е непроменимо.

– Грехът се превръща в робовладелец, – добави Генади. – Той управлява мислите, решенията и действията.

– Какво трябва да се направи в случая? – попита отчаяно Сашо.

– Свободата от пристрастяващото поведение трябва да започне отвътре, – категорично отсече Генади. – За целта трябва да се позволи на Исус да освободи затъналия.

– Вярно е, но как да кажа на брат си. Той не иска да чуе, нито има желание да разбере.

– Трудна е ситуацията, – съчувствено каза Генади, – но с Божия помощ могат да се наредят нещата.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Данчо със съжаление констатира:

– Стресът и прегарянето могат да ни накарат да проектираме болката и изтощението си върху другите. Обикновено те са тези, които са най-близо до нас.

– И аз съм го наблюдавал, дори и при себе си, – поклати глава Павел. – Неприятно е.

– Повечето реагират на прегарянето, като избухват в гняв и връхлитат на околните с ярост, докато животът им се разпада, – подчерта дебело Данчо.

– Изтощението може да ни накара да се затворим и да спрем да общуваме със съпругата или приятелите си, – продължи Павел.

– Под „общуване“ имаш предвид навярно за говорене? – попита Данчо.

– Но и слушане, – отговори Павел. – Вече не се чувстваме свързани с хората около нас и започваме да не ни е грижа за поддържането на тези взаимоотношения, а Бог ги е поставил в живота ни.

– След като не сте общували известно време, може да се развие негодувание, – отбеляза Данчо.

– Ще са необходими много усилия от наша страна, за да върнем баланса във взаимоотношенията си, – усмихна се тъжно Павел.

– Но ние трябва да постигаме мир и да се стремим към единство, – плесна с ръце Данчо.

– Да, – Павел наведе глава надолу, – след като сме прекъснали комуникацията с дадени хора, трябва се се свържем с тях и да компенсираме необходимото.